Димитър Талев - Илинден

На десетина стъпки след окованите и стражарите край тях вървеше Борис Глаушев, извишил тънка, все още момчешка снага в тъмносиня ученическа униформа, с ален фес на изправената си млада глава. Лицето му беше строго и бледо, побелели бяха и устните му. Далеко напред, в първата редица на окованите неволници, вървеше баща му Лазар Глаушев, гологлав, с дълги побелели коси, притиснал в окованите си ръце разръфано вързопче. Борис не можеше Да се доближи до него и вървеше подир тъжната дружина към пристанището.

Престарелият Шаул Шахи не изпусна и сега нищо от погледа си. Потрепвайки едва с отпуснатите си възпалени клепки, той проследи дружината на окованите, Докато отмина тя по улицата надолу и се загуби от погледа му. И улицата отново потече като буйна река. До престарелия евреин продължаваше да стои неговият син Иозеф с ръце на хлътналия си корем, прихваНал ги една друга за лактите. Бащата потрепна с клепки към него и заговори тихо, еднозвучно и напевно на шпаньолския си език:

— Не съм виждал досега толкова много от тях. Аз ги познавам, аз ги познавам, аз ги знам. Следя ги от много и много години. Идват, минават оттук все повече. Те са до стените на града. Те са и далеко, далеко нататък, отвъд стените на града. Те са по цялата македонска земя и са многобройни. Те са повече от нас, повече са и от турците, и от гърците, и от всички народи в тая македонска земя. Езикът им не прилича на нито един от езиците на тая страна. И облеклото им е по-друго, макар някои от тях да се обличат вече като гърците. Чуваш ли, Йозеееф?

— Чувам, татко.

— Тук малцина ги познават. Кой ще иска да знае за продавача на яйца и вълна? Ти дори не му говориш, а му правиш знак да те последва, да донесе до прага ти млякото, зеленчука или младите кочани. Те ни хранят, а ние не ги и поглеждаме. Турчинът ги нарича гяури и свои роби, презираме ги и ние като чужди роби. Но аз ги виждам: те не са вече роби. Чуваш ли, йозеееф?

— Чувам, татко.

— Те не са роби и са най-добрите стопани на тая земя. Те я държат в ръцете си. Те са здрави телом и духом, многобройни са и са силни. Идат отгоре, идат, идат, стигнали са, до стените на града, натискат стените на града отгоре, като морето отдолу, което бие и разяжда брега. Те вече влизат в града и все повече. Аз ги следя, аз ги виждам как влизат в града все повече. Мълчаливи, плахи продавачи на мляко и кожи, на всичко, що се ражда от земята; или дрипави, мръсни затворници с вериги на шията, но с дръзки очи. Чуваш ли ме, Йозеееф?

Да татко.

След убийството на учителя Райко Кутрев задържаните в Преспа бяха откарани в битолския затвор. Тук, в Битоля, те бяха съдени, но бяха осъдени само Лазар Глаушев и други двама невинни мъже. Турският съд действуваше по подозрение и от желание да сплаши и усмири непокорната рая. Турският съд беше добре осведомен за Лазара Глаушев и го осъди за неговата бунтовническа дейност на сто и една година затвор, а другите двама преспанци осъди съвсем невинно по на десет години.

От няколко месеца Лазар Глаушев и двамата му осъдени другари бяха в солунския затвор „Йеди куле“ (Седем кули). От няколко месеца турците събираха в старата солунска крепост осъдените с тежки присъди от цяла Македония и ги пращаха на заточение по Мала Азия и Северна Африка. Тая сутрин и Лазар Глаушев бе подкаран на далечен неволнишки път през морето, с тежки вериги на шията, на ръцете и нозете, заедно с други петдесетина заточеници.

Докато вървяха по солунските улици накъм пристанището, Лазар не можа да забележи, че по следите на печалната дружина вървеше син му Борис. Люде на Организацията винаги успяваха да узнаят кога ще се изпращат нови заточеници и така Борис узна за баща си. Той напусна рано тая сутрин пансиона на българската реална гимназия и пресрещна заточениците на една от стръмните улички, които се спущаха откъм крепосттазатвор. Последва ги той незабелязано заедно с други няколко техни близки люде, случайно попаднали в големия град, а също и с неколцина, които местният комитет бе изпратил да наблюдават изпращането на заточениците.

Щом излязоха на пристанището, заптиите събраха заточениците накуп на няколко стъпки от морския бряг и ги обградиха плътно от всички страни. Опитаха се да се приближат към тях някои от тия, които ги следяха отдалеко, опита се и Борис, но други заптии им препречиха пътя. Борис остана да гледа отдалеко баща си сред Дружината на заточениците. На кея близу до тях бе спрял стар товарен кораб с един кумин и едва-едва потъркваше тежкото си корито о дебелата каменна стена на морския бряг. Борис не сваляше поглед от баща си. Той виждаше, че през последните няколко месеца бе побеляла цялата коса на Лазара, лицето му бе посивяло, бе се попривел и се виждаше отдалеко как бяха щръкнали изострилите се рамена. Тогава Борис изеднаж забеляза, че и баща му го съгледа.