Димитър Талев - Илинден

Престарелият евреин седеше неподвижен до своята витринка; не бе излязъл той напразно и тая сутрин. Не се случваше винаги така, но ти стой на мястото си и ще дочакаш своето. И бъди благодарен, когато го дочакаш. Днес Шаул Шахи изкара хляба си още преди да изгрее слънцето. А то наближаваше да изгрее.

„Ууууу…“ — надигна се като изпод земята глух рев в утринната тишина. Това е сирената на парната мелница отвъд квартала Пиргите; денят вече започва. По дългата търговска улица се показват и първите минувачи, после се сипват и други от всички страни. Бързо кипва всекидневната врява и тропот. Един по един и по няколко наеднаж се отварят дюкяните и каменните магазини по двете страни на улицата. Далеко на долния й край блясва, затрептява и морето, огреяно вече от слънцето. Дневната светлина прониква и под високия покрив над оживената търговска улица. В сарафското дюкянче влиза и Йозеф Шахи — синът на Шаул Шахи.

Стар човек беше и синът Шахи. Той се изправи мълчаливо до баща си — и той като него с дълга брада, с дълги побелели коси, в дълга памучна роба, но върху нея синът бе облякъл и дълга до над колената горна дреха. Йозеф Шахи беше болнав човек, много висок и мършав, с бледи хлътнали бузи. Дълго мълчаха двамата мъже — няма нищо по-излишно от празната дума. Те мълчат и чакат да се спре някой пред Дюкянчето им. Чакат неподвижни, с наведени очи — такава е тяхната работа. То не личи, но те и двамата следят зорко изпод отпуснатите си клепки шумната върволица пред дюкянчето им. Те и двамата са стари люде, но Шаул Шахи е баща на Йозеф Шахи. Престарелият баща каза, без да се помръдне:

— Денят започва още щом се пукне зора. Развалих английска лира срещу един грош. Още по тъмно, ще кажеш ти.

Не се помръдна и синът. Бащата го поучава да не губи времето си; такова е бащиното право, такъв е и бащиният дълг докрай. Йозеф Шахи слуша мълчаливо, с наведени очи; той дължи послушание докрай.

Многолюдната търговска улица е все същата, като че ли от сто години тече, шуми, клокочи като река между два високи бряга. Но това е тъй само за повърхностния поглед. Улицата се мени непрестанно и всяко нещо в нея се променя с всеки нов миг. Това е тъй за очите, които всичко виждат и забелязват. Шаул Шахи гледа тая улица от седемдесет и пет години, още като дете, гледа я от същото сарафско дюкянче. Много люде са минали по нея, много събития, по нея минава целият Солун. И работата е такава на Шаул Шахи — седи в дюкянчето си, гледа и чака.

Шаул Шахи забелязва, че от години вече по улиците все по-често минават и някакви нови люде. Той вече и ги знае — питал е за тях, а се е случвало да се спира по някой и пред дюкянчето му. Те говорят езика на селяните от селата из полето отвъд градските стени, сдържаните и плахи селяни, които донасят по солунските тържища всякакви зърна и плодове, мляко и мед, вълна и кожи. Старият Шаул Шахи наблюдаваше с голямо любопитство новите люде, когато и да се появяха някои от тях по шумната улица. Те също са сдържани, говорят малко и само на своя си език — не знаят дори турски. Преди двадесет години по улицата мина цяла дружина от тях с дълги рошави коси и бради, с изпокъсани дрехи, обградени бяха те от сеймени с голи ножове. По улицата тогава мнозина и не ги забелязваха, а които се извръщаха към тях, сочеха ги и повтаряха сърдито:

— Размирници! Разбойници!

Някои викаха подире им с тяхното народно име, като да беше то някаква ругателна дума:

— Слави! Булгари!

Шаул Шахи не пропущаше от погледа си нито един от тия люде, когато и да минеха по голямата улица. През последните двадесет години той бе виждал и други такива групи, обградени от сеймени и заптии; водеха ги към пристанището и ги пазеха от нарастващия гняв на солунци, които бяха пъстра смесица от турци, гърци, власи, цигани и повечето евреи като него, но турският език беше техен общ език.

Такава една дружина неволници се зададе и днес по шумната улица. Те бяха може би над петдесет души и никога досега не бяха минавали толкова много от тях през Солун. Бяха окъсани, рошави, нечисти. На разголените им шии, на ръцете и на нозете им тежаха дебели железни вериги. Един до друг около тях вървяха аскери и заптии с дълги ножове на пушките си. Между окованите тоя път имаше и селяни, на последните редици, с пъстри носии и червени пояси. Неволниците и сега вървяха мълчаливо, бавно — тежаха веригите им и негли бяха отвикнали да вървят. Идеха от мрачните кули и подземия на седмоглавата крепост, която се издигаше по височините на града. Вървяха мълчаливо, но тихо беше и около тях, сега минувачите се отдръпваха да им сторят път, гледаха ги с учудване и дори със страх. В тишината около тях се чуваше глухият звън на веригите им. Излизаха и по магазините люде да погледат, рядко ще се дигне враждебен глас против неволниците и който изрече зла дума срещу тях — ще се озърне уплашен или ще побърза да отмине.