Димитър Талев - Илинден

— И аз… с тебе.

Той я сграбчи с две ръце, като да се улавяше за някаква опора, но в същото време несъзнателно се пазеше да не я докосне с револвера в дясната си ръка. И отеднаж се върна към себе си, отеднаж се изясни мисълта му, изясни се и гласът му:

— Вън сигурно са турци. Ще стрелят срещу нас.

— Аз… с тебе.

Девойката не мислеше дали вън имаше турци, дали ще е по-добре да остане с майка си и къде ще бъде по-опасно за нея. Тя чувствуваше, че го застрашава опасност, а той искаше да тръгне срещу тая опасност. Марето ще върви с него — това се знаеше само по себе, тя нямаше какво да мисли, какво да пита. В тъмнината се чу гласът на майка й:

— Ти тука ще си стоиш. Той…

Вета Кузманова не се реши да доизрече своята мисъл. Младият мъж сега й беше чужд, тя го мразеше, той й носеше нещастие, нека си върви чуждият човек по своя път. Райко усети враждата й. Той каза на момичето, за да го върне на майка му или пък да го задържи до себе си, в ръцете си:

— Може да ни убият вън. Марето повтори:

— Аз с тебе…

Тя нямаше други думи, нямаше и какво друго да каже.

Сега беше всичко по-лесно. Райко каза:

— Може пък да не е толкова опасно.

Посъвзе се и Вета Кузманова, помръдна някъде в тъмнината.

— Ами чакайте да видя аз…

Тя тръгна от прозорец на прозорец — първо в тази стая, после и в съседната. Не можеше да се види нищо в гъстия нощен мрак. Вдовицата се върна в предната стая — чу се пак гласът й:

— Нема нищо. Ти излез, излез. По-лесно ще се измъкнеш в тъмнината. Ние двете тука ще си останем. Ще си затворим вратата.

— Не, майко — чу се веднага и гласът на момичето. — Нема да го пусна сам. — Сетне то повтори думите на годеника си: — Може пък да не е толкова опасно. — И добави по-живо: — Аз веднага ще се върна, майко. Само до вратника.

То се улови с две ръце за Кутрев, притисна се до него, прилепи се. Той търсеше с поглед в тъмнината Вета Кузманова и само това каза:

— Какво ще правите, като ви влезат? Ще разбият вратата.

Пристъпи към изходната врата. Отвори я безшумно. Ослуша се. Чуваше се пак само кучешкият лай. Той ще се отправи към съседния двор, през ниската ограда и ще излезе на улицата през съседния вратник; те сигурно повече чакат пред вратника на Кузманица. На гърба си усещаше едва-едва ръцете на Марето. Не, той не можеше да я върне. Нека тя сама се върне, ако иска…

Кутрев се поприведе с насочен револвер и се запъти направо срещу ниската ограда между къщите на двете сестри. Девойката вървеше на две-три стъпки след него с приподигнати ръце, сякаш да не го изгуби в тъмнината: дрехата й едва се белееше в звездния зрак. Ниската порутена ограда беше вече близу. Най-напред светнаха три-четири изстрела тъкмо откъм оградата — там беха залегнали трима аскери. Нататък гръмна два пъти едно след друго и Кутрев. После засвяткаха изстрели нагъсто и от всички страни.

Двамата млади люде паднаха мъртви, но турците още дълго не преставаха да стрелят. Бояха се да се приближат. По-късно стрелбата се разреди — турците сякаш се ослушваха. Като видяха, че никой не отвръщаше на огъня им, те предпазливо, по един, по двама излязоха иззад скривалищата си наоколо, приближиха се от всички страни и Кузманица, в страха си, сама им отвори вратата на къщурката. Нахълтаха турци и вътре. Вдовицата запали ламбата, турците запалиха един фенер. Някакъв аскерин дръпна от главата на Кузманица черната й кърпа. Един заптия подигна фенера към лицето й. Аскеринът я блъсна с лакът в гърдите, глухо изръмжа на езика си: — Стара мърша…

Друг някой аскер ситно-ситно се изкикоти.

Щом се раздени на другата сутрин, каймакаминът и башполицът дойдоха да видят убитите, дойде и биябапгията 53 53 Бинбашия — хилядник, дружинен командир. — началник на преспанския гарнизон, заедно с други двама офицери. Етхем чауш продължаваше да се разпорежда, важно даваше обяснения. Отидоха си най-сетне всички турци, а труповете на двамата млади люде великодушно оставиха на близките им.

Струпал се бе много народ в двора на вдовицата Кузманова още докато бяха турците там, и повечето от събралите се бяха жени, деца, мъжете трябваше и тая сутрин да отворят чаршията, пък някои се страхуваха да се събират около убитите. Двете училища в града до късно бяха затворени. Всички ученици бяха тук и гледаха мъртвите как бяха легнали и двамата върху твърдата замръзнала земя. Старият Никола Апостолов, който единствен от учителите не беше задържан, също и учителките от девическото училище, които сега ръководеха и мъжкото училище, едвам успяха да приберат децата по улицата.