Тери Пратчет - Цветът на магията

В килията заедно с него имаше още нещо. Нещо, което причиняваше едва доловим шум, но което, даже и в черната като рог тъмнина, създаваше усещането за огромност. Усети, че въздухът се движи.

Когато вдигна ръка, напипа мазното усещане и лекия поток от искри, които издаваха локализирано магично поле. Двуцветко усети, че го обзема трескав копнеж по светлината.

Бучка пламък се изтърколи покрай главата му и се удари в стената отсреща. И когато скалите лумнаха горещи като в пещ, Двуцветко видя дракона, който сега заемаше повече от половината килия.

— Слушам, господарю — каза един глас в главата му.

На блясъка на пукащия, цвъртящ камък, Двуцветко видя собственото си отражение в две огромни зелени очи. Като изключим тях, драконът беше в толкова много цветове и оттенъци, с толкова много шипове, рогат и жилав — точно като дракона в съзнанието му, т.е. истински дракон. Крилата му бяха събрани и въпреки това, достатъчно широки, за да се опрат в стените в двата края на стаята. Тя лежеше, сгушена между ноктите му.

— Слушаш? — попита Двуцветко, а гласът му трепереше от ужас и радост.

— Разбира се, господарю.

Огънят стихна. С треперещ пръст Двуцветко посочи в посоката, накъдето си спомняше че е вратата, и каза:

— Отвори я!

Драконът вдигна огромната си глава. Топката пламък отново се изтърколи, но този път, с контракцията на мускулите по гърба му, цветът й избледня от оранжево в жълто, после от жълто в бяло, и най-после до най-най-бледо синьо. По това време вече и пламъкът бе много изтънял, и там, където той близваше стената, разтопената скала изпращяваше и потичаше. Когато той стигна до вратата, металът експлодира в дъжд от горещи капки.

По стените се образуваха и заиграха черни сенки. В един миг, който причиняваше болка на окото, металът набъбна и след това вратата се разпадна на две в коридора зад нея. Пламъкът изгасна почти така внезапно, както се бе появил.

Двуцветко предпазливо прекрачи охлаждащата се вече врата и огледа щателно коридора. Беше празен.

Драконът го последва. Тежката дървена каса му причини незначителни затруднения, които той преодоля с едно тръсване на раменете, което изби дървенията и я отхвърли настрани. Създанието погледна с очакване Двуцветко, докато кожата му се диплеше и омотаваше от опитите му да разпери крилете си в тесните рамки на коридора.

— Как влезе там вътре? — попита го туристът.

— Ти ме призова, господарю.

— Не си спомням.

— В съзнанието си. Ти ме повика в съзнанието си — помисли драконът, много търпеливо.

— Искаш да кажеш, че аз просто си помислих за теб и, ето, ти се появи?

— Да.

— Но аз цял живот си мисля за дракони!

— На това място границата между мисълта и действителността може би е малко объркана. Всичко, което знам, е, че преди не ме е имало, после ти ме измисли и аз се появих. Следователно, разбира се, аз съм на твоите заповеди.

— Ама че работа!

Половин дузина стражи избраха точно този момент да се покажат на ъгъла на коридора. Заковаха се на място и зяпнаха. После един от тях се опомни горе-долу, вдигна арбалета си и стреля.

Гърдите на дракона се издуха. Стрелата на арбалета се разби на горящи късчета насред въздуха. Стражите изчезнаха яко дим. Някаква си стотна от секундата по-късно, там, където те бяха стояли, по камъните заигра огнена вълна.

Двуцветко го погледна възхитено.

— А можеш ли и да летиш?

— Естествено.

Двуцветко отново огледа нагоре-надолу коридора и се отказа да преследва пазачите. И тъй като знаеше, че вече се е изгубил съвсем, в която и посока да тръгнеше сега, сигурно щеше да е по-добре, отколкото да седи на едно място. Той се промъкна край дракона и забърза нанякъде, а огромният звяр се обърна с мъка, за да го последва.

Те се спуснаха по серия проходи, които се кръстосваха и преплитаха като лабиринт. По едно време на Двуцветко му се стори, че някъде много далече зад тях чува викове, но те скоро заглъхнаха съвсем. Понякога тъмният свод на някоя разпадаща се врата изникваше покрай тях в мрака. През многобройните процепи се процеждаше мъждива светлина и тук-там отскачаше от големите огледала, иззидани по ъглите на коридора. Понякога грейваше и по-ярка светлина от далечен светлинен източник.

Странното тук, мислеше си Двуцветко, докато крачеше надолу по едно широко стълбище и подритваше надути облаци от сребърни прашинки, е, че тунелите са далеч по-широки. И по-добре конструирани. В нишите по стените имаше статуи и тук-там висяха избледнели, но интересни гоблени. Те изобразяваха главно дракони — стотици дракони накуп, в полет или накацали надолу с главите върху кръговете си, дракони, яхнати от хора на лов за сърни или, понякога, други хора. Двуцветко предпазливо докосна един гоблен. Платното моментално се разпадна на горещия сух въздух, а от него остана само провиснала мрежа от няколкото влакна, оплетени с ефирна златна нишка.