Тери Пратчет - Цветът на магията

— Моля за внимание — каза Лио!рт. Един драконов ездач му подаде дълъг калъп, увит в червена коприна.

— Бием се до смърт — каза той. — Твоята.

— Предполагам, че ако победя, ще спечеля свободата си — попита Ринсуинд, без особена надежда в гласа.

Лио!рт леко завъртя с глава и посочи събралите се драконови ездачи.

— Не ставай наивен — каза той.

Ринсуинд си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да те предупредя — каза той, а гласът му даже не трепна, — че това е вълшебна сабя.

Лио!рт пусна червената копринена обвивка в мрака и изтегли смолисточерна сабя. По повърхността й блестяха руни.

— Какво съвпадение — каза той и замахва.

Ринсуинд се скова от ужас, но ръката му също замахна, щом Кринг се хвърли напред. Сабите се срещнаха в експлозия от октаринова светлина.

Лио!рт отскочи назад с присвити очи. Кринг се хвърли срещу него и въпреки че сабята на повелителя на драконите се вдигна светкавично, за да отклони по-голямата част от силата на удара, резултатът беше тънка, червена линия през тялото на собственика й.

Той изръмжа и се хвърли срещу магьосника, съпроводен от дрънченето на ботушите, докато се местеше от кръг на кръг. Сабите се срещнаха отново с друго мощно отделяне на магия и едновременно с това Лио!рт стовари свободната си ръка върху главата на Ринсуинд с такава сила, че от удара единият му крак се откачи от кръга и увисна безнадеждно.

Ринсуинд знаеше почти с пълна сигурност, че е възможно най-лошият магьосник на Диска, тъй като знаеше само една магия; и въпреки всичко, той все пак беше магьосник, а това, според неотменимите магически закони, означаваше, че когато му дойде краят, ще дойде да го вземе самият Смърт (вместо да изпрати някой от многобройните си слуги, както при обикновените случаи).

Така че, когато ухиленият Лио!рт се отдръпна и замахва, а сабята му мързеливо описа дъга, времето потече като захарен сироп.

Изведнъж пред погледа на Ринсуинд светът бе огрян от мъждукаща октаринова светлина, която се обагри с виолетово, когато фотоните се сблъскаха с внезапното магическо лъчение. Вътре в него повелителят на драконите беше само една мъртвешки бледа статуя, а сабята му се движеше бавно като охлюв на бляскавата светлина.

До Лио!рт стоеше още една фигура, видима само за онези, които могат да виждат в допълнителните четири измерения на магията. Тя беше висока, тъмна и слаба, и в неочаквана нощ с ледени звезди размахваше двуръка, остра коса с печална известност…

Ринсуинд моментално се сви. Острието хладно изсвистя във въздуха покрай главата му и се заби в скалата на пещерния свод със същата скорост. Смърт изкрещя проклятие с ледения си, гробовен глас. Мястото изчезна. Това, което на Диска минаваше за реалност, се яви отново със звукова експлозия. Лио!рт затаи дъх при внезапната смяна на скоростта, с която магьосникът бе избегнал смъртоносния му удар, и, с отчаянието, възможно само за наистина обезумелия от страх, Ринсуинд се размота като змия и се хвърли в пространството между тях. Той сключи ръце около ръката на повелителя на драконите, която стискаше сабята, и я изви с все сила.

Точно в този миг, останалият един-единствен кръг на магьосника, вече свръх-натоварен, се откъсна от скалата с отвратителен, слаб, металически звън.

Ринсуинд полетя надолу, завъртя се безпаметно и се спря, увиснал над възможната смърт да си изпотроши костите, а ръцете му така яко стискаха ръката на драконовия повелител, че той изпищя от болка.

Лио!рт вдигна поглед към ходилата си. Малки скални отломъци се отронваха от тавана, там където бяха забити металните колове на кръговете.

— Пусни ме, по дяволите! — пищеше той. — Иначе ще умрем и двамата!

Ринсуинд не отговори нищо. Той се концентрираше, върху това да задържи хватката си и да изключи от съзнанието си напиращите представи за участта, която го очаква долу върху скалите.

— Застреляйте го! — измуча Лио!рт.

С крайчеца на окото си Ринсуинд видя как няколко арбалета се прицелват в него. Лио!рт избра точно този миг да размаха свободната си ръка и покрит с пръстени юмрук се заби в пръстите на магьосника.

Той го пусна.

Двуцветко стисна металните решетки и се изтегли нагоре.

— Виждаш ли нещо? — попита Хран откъм краката му.

— Само облаци.

Хран отново го пренесе надолу и седна на ръба на едно от дървените легла, които бяха единствената мебелировка на килията.

— По дявалите — изруга той.

— Не се отчайвай — каза Двуцветко.