Тери Пратчет - Цветът на магията

Ринсуинд видя как собствената му ръка се вдига светкавично, за да го предпази от трептящото острие, което забръмча на косъм от гърлото му. Опита се да накара пръстите си да се отпуснат. Не можа.

— Не знам как да бъда герой! — извика той.

— Предлагам да те науча.

Бронзовият Псефа избуботи нещо дълбоко, гърлено. К!сдра — драконовият ездач, се облегна напред и погледна през просеката.

— Виждам го! — каза той. Преметна се без никакво затруднение надолу от клон на клон и се приземи леко върху туфите трева. Изтегли сабята си.

Задържа дълго поглед върху приближаващия се мъж, който очевидно не гореше от желание да излезе от закрилата на дърветата. Беше въоръжен, но драконовият ездач не без любопитство забеляза странния начин, по който мъжът държеше сабята пред себе си на една ръка разстояние, като че ли се притесняваше да не го видят в нейната компания.

К!сдра вдигна своята сабя и се ухили сърдечно, докато магьосникът продължаваше да се влачи към него. После скочи.

По-късно той си спомняше само две неща от борбата. Първото — неестествения начин, по който се изви сабята на магьосника и засече неговата собствена с удар, който я изби от ръката му. Второто — и именно то, както твърдеше той, доведе до поражението му — беше, че магьосникът прикриваше очите си с една ръка.

К!сдра отскочи назад, за да избегне следващия удар и се просна по очи на тревата. Псефа изръмжа, разпери огромните си криле и се хвърли от дървото.

Миг по-късно магьосникът стоеше над него и крещеше:

— Кажи му, че ако ме изгори, ще пусна сабята! Наистина ще я пусна! Кажи де! — Върхът на черната сабя кръжеше над гърлото на К!сдра. Странното обаче беше, че магьосникът явно се бореше с нея, а тя сякаш си пееше.

— Псефа! — извика К!сдра.

Драконът изрева презрително, но пресече стремителния си полет, който би отнесъл главата на Ринсуинд, размаха криле и тромаво се върна на дървото си.

— Говори! — изкрещя Ринсуинд.

К!сдра плъзна поглед към него нагоре по протежение на сабята.

— Какво искаш да кажа? — попита той.

— Какво?

— Попитах какво искаш да кажа?

— Къде са приятелите ми? Варваринът и малкият човек, имам предвид!

— Предполагам, че са ги върнали в Уирмбърг.

Ринсуинд се бореше отчаяно срещу издигащата се сабя и се опитваше да заключи съзнанието си за кръвожадното съскане на Кринг.

— Какво е това Уирмбърг?

— Не е това, а е той. Уирмбърг е Драконовият дом.

— И предполагам, че чакаше, за да ме заведеш там, а?

К!сдра изпищя неволно, когато върхът на сабята одраска капка кръв от адамовата му ябълка.

— Не искате хората да разберат, че тук имате дракони, а? — изръмжа Ринсуинд. Драконовият ездач се забрави дотолкова, че кимна и за малко не преряза собственото си гърло.

Ринсуинд безнадеждно се огледа наоколо и осъзна, че това е нещо, през което наистина ще трябва да премине.

— Добре тогава — каза той възможно най-хрисимо. — Я най-добре ме заведи в тоя твой Уирмбърг, а?

— Трябваше да те закарам там мъртъв — мрачно промърмори К!сдра.

Ринсуинд наведе поглед към него и бавно се ухили. Това беше широка, вманиачела и съвсем лишена от хумор усмивка. Беше от оня тип ухилвания, които обикновено са придружени от малки брегови птички, които прелитат навън-навътре и вадят парченца, заседнали между зъбите.

— И жив ще свърша работа — каза магьосникът. — Ако говорим въобще, че някой трябва да е мъртъв, спомни си чия сабя в чия ръка е.

— Ако ме убиеш, нищо няма да попречи на Псефа да убие теб! — извика проснатият по очи драконов ездач.

— Така че това, което ще направя е… ще отрежа само парченца — съгласи се магьосникът. И отново опита ефекта от ухилването.

— О-о-ох, добре, добре — намусено каза К!сдра. — Да не си мислиш, че нямам въображение?

Той се измъкна изпод сабята и махна към дракона, който отново разпери криле и се спусна към тях. Ринсуинд преглътна.

— Искаш да кажеш, че трябва да отидем на това? — попита той.

К!сдра го погледна презрително, а върхът на Кринг все още сочеше врата му.

— А как по друг начин може да се стигне до Уирмбърг?

— Не знам — отговори Ринсуинд. — Как?

— Искам да кажа, че няма друг начин. Или с летене, или никак.

Ринсуинд отново погледна дракона. Съвсем ясно виждаше през него смачканата трева, върху която той лежеше, но когато предпазливо докосна една люспа (само златно сияние на разредения въздух), оказа се, че е съвсем солиден. Драконите би трябвало да съществуват или напълно, или въобще да изчезнат, чувстваше той. Един полусъществуващ дракон е по-лош от двете крайни възможности.