Тери Пратчет - Цветът на магията

Имаше и други дракони — златни, сребърни, черни, бели, които пърхаха през сноповете слънчева светлина по свои лични задачи или бяха накацали по оголени скални зъбери. Високо горе на куполовидния покрив на пещерата десетки други висяха от огромни кръгове, с криле, плътно прибрани до тялото като на прилепи. Горе имаше и хора. Ринсуинд преглътна трудно, когато ги видя, защото те ходеха по огромното пространство на тавана също като мухи.

После различи хилядите миниатюрни пръстени, които обсипваха тавана. Няколко висящи с главите надолу мъже следяха с интерес полета на Псефа. Ринсуинд преглътна отново. Ако ще и животът му да зависеше от това, не можеше да се сети какво трябва да направи сега.

— Е? — попита шепнешком. — Някакви предложения?

— Ясно е, че ти нападаш — презрително каза Кринг.

— Защо аз не се сетих за това? — попита Ринсуинд. — Дали не е защото всички те имат арбалети?

— Ти си пораженец.

— Пораженец! Това е защото ще претърпя поражение!

— Ти си най-големият си враг, Ринсуинд — каза сабята.

Ринсуинд погледна нагоре и видя ухилени мъже.

— Обзалагаш ли се? — уморено попита той.

Преди Кринг да успее да му отговори, Псефа се вдигна във въздуха и кацна на един от големите кръгове, който застрашително се завъртя.

— Сега ли искаш да умреш, или първо ще се предадеш? — спокойно попита К!сдра.

От всички посоки на кръга заприиждаха мъже. Те ходеха, полюлявайки се, докато ботушите им с куки закачаха кръговете но тавана.

На една полица, която висеше на малка платформа отстрани на кръга за кацане, имаше още ботуши. Преди Ринсуинд да може да го спре, драконовият ездач вече бе скочил от гърба на звяра върху платформата, откъдето се ухили злорадо на притеснения магьосник.

Последва тих красноречив шум, причинен от вдигането на известен брой арбалети. Ринсуинд вдигна очи към група безчувствени, обърнати наопаки лица. Драконовият вкус към облеклото не допускаше никакво разточителство на въображението, освен кожените доспехи, обсипани с бронзови орнаменти. Ножовете и ножниците се носеха наопаки. Тези, които бяха без шлемове, бяха пуснали свободно косите си, така че те се развяваха като водорасли на вентилационния вятър близо до покрива. Сред тях имаше няколко жени. „Обратността“ бе направила странни неща с анатомията им. Ринсуинд се облещи.

— Предай се! — повтори К!сдра.

Магьосникът отвори уста, за да го направи. Кринг изръмжа предупредително, а по ръката му преминаха убийствено болезнени вълни.

— Никога — изписка той. Болката престана.

— Разбира се, че няма! — избоботи победоносен глас зад него. — Той е герой, нали?

Ринсуинд се обърна и се озова срещу чифт космати ноздри. Те принадлежаха на як, млад мъж, който висеше небрежно от тавана, закачен за куките на ботушите си.

— Как се казваш, герой? — попита мъжът — За да знаем кой си.

Неописуемата болка скова ръката на Ринсуинд.

— А-аз съм Ринсуинд от Анкх — задъхвайки се, успя да промълви той.

— А аз съм Лио!рт, Повелителят на Драконите — каза висящият мъж, като произнасяше думите с такова твърдо и дълбоко щракане в гърлото, че Ринсуинд го прие като някаква напълно естествена пунктуация. — Ти си дошъл, за да ме предизвикаш на смъртен двубой.

— Ами, не, не съм…

— Грешиш! К!сдра, помогни на нашия герой да обуе чифт ботуши с куки. Сигурен съм, че гори от нетърпение да започнем.

— Не, не, вижте, аз дойдох само да намеря приятелите си. Сигурен съм, че няма… — започна Ринсуинд, но драконовият ездач го избута безапелационно върху платформата, накара го да седне и започна да закопчава на краката му чифт ботуши с криви шипове.

— Побързай, К!сдра! Не трябва да бавим нашия герой от предначертанията на съдбата му — каза Лио!рт.

— Вижте, струва ми се, че приятелите ми са много щастливи тук, така че, не бихте ли могли, ами, просто да ме оставите някъде…

— Много скоро ще видиш приятелите си — самодоволно каза повелителят на драконите. — Ако си религиозен, искам да кажа. Никой, който веднъж влезе в Уирмбърг, не излиза оттук. Освен метафорично, разбира се. Покажи му как да стигне кръговете, К!сдра.

— Виж в какво ме насади! — просъска Ринсуинд.

Кринг трепна в ръката му и изсумтя:

— Не забравяй, че съм вълшебна сабя.

— Че мога ли да забравя?

— Качи се по стълбата и хвани здраво един кръг — каза драконовият ездач — после си вдигни краката, докато куките се закачат. — След това помогна на протестиращия магьосник да се покатери, докато той не увисна, обърнат надолу с главата, с роба, напъхана в панталоните му, и с Кринг, отпуснат в едната му ръка. От такъв ъгъл драконите изглеждаха по-поносимо, но сега пък самите те, както си висяха от прътовете, се вдигнаха заплашително, като огромни фантастични чудовища. Очите им горяха от любопитство.