Тери Пратчет - Цветът на магията

— Не се отчайвам.

— Предполагам, че това е само някакво недоразумение и че скоро ще ни освободят. Изглеждат ми много цивилизовани.

Хран го зяпна изпод гъстите си вежди. Започна да казва нещо, пък после сякаш размисли. И само въздъхна.

— А когато се върнем, ще можем да се похвалим, че сме видели дракони! — продължаваше Двуцветко. — Какво ще кажеш за това, а?

— Дракони не съществуват — отсече Хран. — Кодис от Химерия уби последния преди двеста години. Не знам какво е това, което виждаме, но то не е дракони.

— Но ние летяхме върху тях! В залата сигурно имаше с хиляди…

— Предполагам, че беше само магия — каза Хран с нетърпящ възражение глас.

— Да, ама изглеждаха като дракони — почти предизвикателно извика Двуцветко. — Винаги съм искал да видя дракони, още от съвсем малко момче. Дракони, които кръжат в небето и бълват огнени пламъци…

— Те само лежаха по тресавищата и блатата, и се тъпчеха, и бълваха не огън, а смрад — каза Хран, излегнал се върху леглото. — Пък и не бяха много големи. Събираха дърва за огъня.

— Чувал съм, че са събирали съкровища — каза Двуцветко.

— И дърва. Ей — добави Хран и малко се оживи, — забеляза ли всички онези стаи, през които ни преведоха? Сториха ми се доста внушителни. Има доста добри неща, пък и някои от гоблените сигурно струват цяло състояние. — Той замислено се почеса по брадичката. Шумът приличаше на таралеж, който си пробива път през прищип.

— Сега какво ще стане? — попита Двуцветко.

Хран завря пръст в ухото си и започна да го изследва разсеяно.

— О, предполагам, че след минута-две вратата ще се отвори широко, ще ме замъкнат на арената на някой храм, където ще се преборя може би с няколко гигантски паяка и с някой осмокрак роб от джунглите на Клеч, после ще спася някоя принцеса от сватбения олтар, ще избия някой и друг от пазачите, или каквото трябва там, след това момичето ще ми разкрие тайния изход, ще освободим няколко коня и ще избягаме със съкровището. — Хран кръстоса ръце под главата си и легнал така, се загледа в тавана, като си подсвиркваше тихичко.

— Всичко това? — попита Двуцветко.

— Както винаги.

Двуцветко седна на леглото си и се опита да помисли. Оказа се трудна работа, защото в съзнанието му плуваха само дракони.

Дракони!

Още от времето, когато беше двегодишно момченце, той бе запленен от образите на свирепите зверове в „Октариновата Книжка с Вълшебни Приказки“. Сестра му беше обяснила, че те не съществуват наистина, и той помнеше горчивото разочарование. Ако на света ги няма тези красиви създания, бе решил той, тогава той не е и наполовина такъв, какъвто трябва да бъде. А на всичко отгоре, по-късно го бяха дали за чирак на Деветте тръстики — Главният Счетоводител, който със сивия си мозък беше всичко онова, което драконите не са, и време за празни фантазии нямаше.

Но нещо не беше съвсем наред с тези дракони. Те бяха твърде малки и твърде хрисими, в сравнение с онези, които той виждаше във въображението си. Драконите би следвало да са големи и зелени, с остри нокти, екзотични, и да бълват огън… големи и зелени, с дълги, остри…

Нещо се размърда в крайчеца на полезрението му, в най-отдалечения, най-тъмния край на подземието. Щом обърна глава нататък, то изчезна, макар и да му се стори, че чува съвсем тих шум, шум, който би могъл да се дължи на дращенето с нокти по камък.

— Хран? — извика той.

От другото легло се чу хъркане.

Двуцветко лекичко се приближи до ъгъла и предпазливо заопипва камъните за таен тунел. В този момент вратата се отвори с трясък и се удари в стената. Половин дузина стражи се втурнаха през нея, подредиха се и се хвърлиха на колене. Оръжието им беше насочено изключително към Хран. Когато по-късно мислеше за това, Двуцветко се почувства много засегнат.

Хран продължаваше да хърка.

Една жена влезе с маршова стъпка в стаята. Не са много жените, които могат да маршируват убедително, но тя се справяше доста добре. Тя хвърли бегъл поглед на Двуцветко, горе-долу както някой поглежда част от мебелировката, и после съсредоточи вниманието си върху мъжа на леглото.

Беше облечена в също такава кожена броня, като на драконовите ездачи, но нейната беше доста по-къса. Тя, и величествената грива от кестеняво-червени коси, падаща до кръста й, бяха единствената й отстъпка пред онова, което даже и на Диска, минаваше за благоприличие. Освен това, лицето й беше замислено.

Хран изпухтя, обърна се и продължи да спи.

Много внимателно, сякаш държеше някакъв изключително деликатен инструмент, жената извади тънка, черна кама от колана си и замахва надолу.