Тери Пратчет - Цветът на магията

Камата още не беше изминала и половината от пътя си, когато дясната ръка на Хран се премести толкова бързо, като че ли скочи от една точка в пространството в друга, без даже за миг да е заемала въздуха между тях. Тъпо шляпна и се сключи около китката на жената. Другата му ръка трескаво се опитваше да напипа сабята, която вече не беше там…

Хран се събуди.

— Гнгх? — попита той като погледна към жената, озадачено сбърчил вежди. После съзря стрелците.

— Пусни ме — каза жената със спокоен, тих и остър като бръснач глас. Хран бавно отпусна ръка.

Тя направи крачка назад, разтривайки китката си и го гледаше приблизително така, както котка гледа миша дупка.

— И така — най-сетне проговори тя. — Ти преодоля първото изпитание. Как се казваш, варварино?

— Кого наричаш варварин? — озъби се Хран.

— Точно това искам да знам и аз.

Хран бавно преброи стрелците и направи проста сметка. Раменете му се отпуснаха.

— Аз съм Хран от Химерия. А ти?

— Лиеса — Повелителката на Дракони.

— Ти ли си господарката на това място?

— Това тепърва ще разберем. Имаш вид на „наемна сабя“, Хран от Химерия. Бих могла да те използвам… ако преминеш изпитанията, естествено. Те са три. Ти премина първото.

— Какви са другите… — Хран млъкна. Само устните му продължаваха да се движат беззвучно, пък после той реши да рискува, — две?

— Опасни.

— А възнаграждението?

— Заслужава си.

— Моля да ме извините — обади се Двуцветко.

— А ако не издържа изпитанията? — попита Хран, без въобще да му обърне внимание. Въздухът между Хран и Лиеса запращя от Дребни експлозии на сила, докато погледите им търсеха за какво да се уловят.

— Ако се беше провалил на първото изпитание, сега щеше да си мъртъв. Това може да се счита за общоприето наказание.

— Хм, чуй — започна Двуцветко. Лиеса му отдели секунда внимание и май наистина го видя за първи път.

— Махнете това оттук — спокойно каза тя и отново се обърна към Хран. Двама от стражите сложиха арбалетите си на гръб, сграбчиха Двуцветко за лактите и го вдигнаха от земята. И после пъргаво изскочиха през вратата.

— Ей — завика Двуцветко, докато те бързаха навън по коридора, — къде — (когато спряха пред една друга врата), — ми е — (докато отваряха вратата) — Багажа? — Приземи се върху нещо, което някога може и да е било слама. Вратата се затръшва, и последвалото ехо се прекъсваше само от затягането на резетата по нея.

В другата килия Хран само примигваше.

— Добре, какво е второто изпитание?

— Трябва да убиеш двамата ми братя. — Хран започна да осмисля чутото.

— Двамата едновременно, или един след друг?

— Последователно или едновременно — увери го тя.

— Какво?

— Просто ги убий! — остро каза тя.

— Добри воини са, нали?

— Прославени.

— И в замяна на всичко това…?

— Ще се ожениш за мен и ще станеш Господар на Уирмбърг.

Последва дълга пауза. Веждите на Хран се усукаха от пресмятането, на което не беше привикнал.

— Получавам теб и тази планина? — най-после попита той,

— Да — Тя го погледна право в очите, а устните й се изкривиха. — Възнаграждението си струва, уверявам те.

Хран погледна пръстените на ръката й. Камъните бяха огромни, а и бяха от невероятно редките синьо-млечни диаманти от глинените находища на Митос. Когато най-сетне успя да откъсне поглед от тях, видя, че Лиеса го гледа, побесняла от гняв.

— Такъв сметкаджия? — грубо и рязко извика тя. — Хран Варварина, който би влязъл безстрашно в устата даже и на Смърт?

Хран вдигна рамене.

— Естествено — каза той. — Единствената причина да влезеш в устата на Смърт е, за да откраднеш златните му зъби. — Той описа мощен кръг с едната си ръка и дървеното легло не й стигна. Тя се блъсна в стрелците и Хран весело я последва, като повали с удар един от тях, а на друг отне оръжието. Миг по-късно всичко бе свършило.

Лиеса не бе помръднала.

— Е и? — попита тя.

— Е и какво? — попита Хран, сред цялата тая сеч.

— Искаш да ме убиеш ли?

— Какво? О, не. Не, това е само, как да ти кажа, нещо като навик. Само за поддържане на формата. Та къде са тези твои братя? — Той се ухили.

Двуцветко си седеше на сламата и зяпаше в тъмнината. Чудеше се от колко ли време е там. Най-малко от часове. Може би дни. Помисли си, че може и да е от години, но той просто е забравил.

Не, мислене от този сорт нямаше да му помогне. Опита се да мисли за нещо друго — трева, дървета, чист въздух, дракони. Дракони…

В мрака прозвуча нищожно леко дращене. Двуцветко усети как по челото му избиват капчици пот.