Тери Пратчет - Цветът на магията

— Чудно защо са оставили всичко това? — попита той.

— Не знам — отговори учтив глас в главата му.

Той се обърна и погледна люспестото конско лице над него.

— Как се казваш, драконе? — попита Двуцветко.

— Не знам.

— Мисля, че ще ти викам Деветте тръстики.

— Тогава, така се казвам.

Те изгазиха през праха, който беше навсякъде, и тръгнаха по редица огромни, осеяни с тъмни колони зали, издълбани вътре в твърдата скала. И с майсторство, също; от пода до тавана стените бяха обсипани със статуи, фантастични фигури, барелефи и колони с канелюри, които започнаха да хвърлят странно движещи се сенки, когато драконът любезно заблестя по молба на Двуцветко. Те пресякоха обширните галерии и огромните, издялани амфитеатри, всички потънали в дълбок, мек прах и съвсем необитаеми. Никой не бе влизал в тези мъртви пещери от векове.

После Двуцветко съзря пътеката, която водеше към даже още по-тъмен отвор на тунел. Личеше, че някой я използва редовно и при това, напоследък. Беше дълбока, тясна следа в сивата пелена.

Тръгна по нея. Тя водеше през още по-високи зали и криволичещи коридори, почти достатъчно големи и за дракон, (а както личеше, оттук наистина някога бяха минавали дракони; имаше цяла стая, пълна с гниещи хамути с размери като за дракони, и още една, със сребърни и металически ризници, достатъчно големи и за слон). Те завършваха в двойка зелени бронзови врати, всяка от тях толкова висока, че се губеше в мрака. Пред Двуцветко, точно на височината на гърдите, имаше малка ръчка, във формата на месингов дракон.

Щом я докосна, вратите се разтвориха широко, но обезпокояващо безшумно.

В косата на Двуцветко моментално запращяха искри и последва внезапен повей на горещ, сух вятър, който не помете праха така, както би направил това най-обикновен вятър, а вместо това го грабна за миг и преди отново да се уталожи, го събра в неприятни полуживи форми. До ушите на туриста долетя странното, пронизително хленчене на Нещата, заключени в далечните, подземни Измерения, далеч извън крехките рамки на времето и пространството. Появиха се сенки, там където нямаше нищо, което да ги причини.

Въздухът забръмча като кошер.

Накратко, около Двуцветко протичаше процес на огромно излъчване на магия.

Залата отвъд вратата бе обляна в бледозелена светлина. Събрани около стените, всеки върху собствена мраморна полица, бяха наредени ковчези. В центъра на стаята, на вдигната платформа, стоеше каменен стол с една отпусната фигура в него. Тя не помръдна, а само проговори с крехък, старчески глас:

— Влез, младежо.

Двуцветко пристъпи напред, Доколкото можеше да различи на мъждивата светлина, фигурата беше човешка, но имаше нещо в начина, по който непохватно се бе изтегнала на стола, караше го само да се радва, че не вижда по-ясно.

— Аз съм мъртъв — непринудено каза глас от едно нещо, за което Двуцветко горещо се надяваше, че е глава. — Предполагам, че си се сетил.

— Хм — отговори Двуцветко. — Да. — Започна да отстъпва.

— Очевидно е, нали? — съгласи се гласът. — Ти трябва да си Двуцветко, нали? Или това става по-късно?

— По-късно ли? По-късно от какво? — Двуцветко млъкна.

— Ами, виждаш ли — каза гласът. — Едно от предимствата на това да си мъртъв е, че както при мен се освобождаваш от оковите на времето и следователно аз, например, мога да видя всичко, което е било или ще бъде, всичко едновременно, като изключим това че, разбира се, сега вече знам, че Времето не съществува в действителност.

— Това никак не звучи като недостатък — каза Двуцветко.

— Така ли мислиш? Представи си как всеки един миг е едновременно и далечен спомен и неприятна изненада, и ще разбереш какво искам да кажа. Все едно, сега си спомням какво беше това, което ще ти кажа. Или вече ти го казах? Между другото, този дракон е прекрасен. Или това още не го казвам?

— Хубав е. Появи се просто случайно — каза Двуцветко.

— Случайно ли? — попита гласът. — Ти го повика!

— Да, ама аз, аз само…

— Ти притежаваш Силата!

— Аз само си помислих за него.

— Точно това е Силата! Казах ли ти вече, че аз съм Грайха Първи? Или това предстои? Съжалявам, но нямам много опит в трансценденцията. Както и да е, а, да — Силата. Тя призовава дракони.

— Струва ми се, че това вече ми го каза — Обади се Двуцветко.

— Така ли? Със сигурност възнамерявах да го направя, — каза мъртвият.

— Но как го прави? Аз цял живот си мисля за дракони, но този е първият, който се появява.

— Ами, как да ти обясня, цялата работа е в това, че драконите никога не са съществували така, както ти (пък и аз, докато не ме отровиха преди три месеца) разбираш съществуването. Аз говоря за истинския дракон, draconis nobilis, нали така; блатният дракон, draconis vulgaris, е недостойно същество, и не заслужава никакво внимание. Истинският дракон, от друга страна, е създание с такъв изискан дух, че той може да приема форма на този свят, само ако е измислен от изключително богато и изкусно въображение. И даже тогава споменатото въображение трябва да се намира на място, обилно напоено с магия, което спомага за това, границите между света на видимото и невидимото да отслабнат. После се появяват драконите, както стана и сега, и отпечатват формата си върху матрицата от вероятности на този свят. Докато бях още жив, бях майстор на тая работа. Понякога можех да измисля до, о-хо, петстотин дракона. А сега Лиеса, най-надареното от децата ми, може да измисли едва петдесет, и то не съвсем ясни, безформени създания. Това може да се очаква от съвременното образование. Тя всъщност не вярва в тях. И затова драконите й са досадни, докато твоят е почти толкова добър, колкото някои от моите навремето — каза гласът на Грайха. — Приятна гледка за очите, макар че сега нямам такива.