Тери Пратчет - Цветът на магията

Двуцветко припряно каза:

— Ти непрекъснато повтаряш, че си мъртъв…

— Е?

— Ами, мъртвите, ъ-ъ-ъ, те, нали знаеш, те не говорят много. По принцип.

— Някога аз бях изключително могъщ магьосник. Естествено дъщеря ми ме отрови. Това е общоприетият начин за онаследяване в нашето семейство, но — трупът въздъхна или поне, от въздуха няколко стъпки над него се чу въздишка, — много скоро стана ясно, че нито едно от трите ми деца не е достатъчно силно, за да отвоюва господството над Уирмбърг от другите две. Крайно незадоволително положение на нещата. Царство като нашето трябва да има един владетел. Така че, аз реших да остана жив в неофициална форма, което, естествено, неимоверно много ги вбесява всичките. Няма да направя това удоволствие на децата си да ме заровят, докато не е останал само един от тях, който да изпълни церемонията. — Чу се неприятно хриптене. Двуцветко реши, че то вероятно трябваше да представлява кикотене.

— И значи едно от тях ни отвлече? — попита Двуцветко.

— Лиеса — отговори гласът на мъртвия магьосник. — Дъщеря ми. Как да ти кажа, нейната сила е най-голяма. Драконите на синовете ми не могат да прелетят и няколко мили, преди да избледнеят.

— Избледнеят ли? Аз наистина забелязах, че този, който ни докара дотук е прозрачен, — каза Двуцветко. — Стори ми се малко странно.

— Естествено. Силата действа само в околностите на Уирмбърг. Това е обратният пропорционален закон, или аз поне така мисля. Колкото повече се отдалечават оттук, толкова повече драконите започват да отпадат. Иначе, досега малката ми Лиеса щеше да властва над целия свят, ако въобще разбирам нещо от тези неща. Но виждам, че не трябва да те задържам. Предполагам, че гориш от нетърпение да освободиш приятеля си.

Двуцветко се облещи.

— Хран?

— Не, не него. Мършавия магьосник. Синът ми Лио!рт се опитва да го накълца на парчета. Възхитен съм от начина, по който ти го спаси. Искам да кажа, ще го спасиш, де.

Двуцветко се изправи в цял ръст. Не му беше много трудно.

— Къде е той? — попита, докато се упътваше към вратата с нещо, което се надяваше да е героична походка.

— Просто следвай пътеката в праха — каза гласът. — Лиеса идва понякога да ме види. Тя все още идва да види стария си татко, малкото ми момиче. Тя единствена притежаваше достатъчно сила на характера, за да ме убие. Махна старата глава. За щастие, между другото. Май това вече го казах. Т.е. сега ще го кажа.

Обърканата му мисъл се уплете в лабиринта от глаголни времена, докато Двуцветко вече тичаше по мъртвите тунели, следван по петите от дракона, който без никакво затруднение галопираше на големи подскоци. Но много скоро, останал без капка дъх, туристът се отпусна до една колона. Сякаш беше ял за последен път преди сто години.

— А защо не полетиш? — попита Деветте тръстики в главата му. Драконът разпери криле и замахва само за опит, който моментално го отдели от земята. Двуцветко зяпна за миг, после се затича напред и бързо се покатери върху врата на звяра. Скоро те вече се носеха във въздуха, като драконът се плъзгаше с лекота на разстояние няколко крачки от земята и оставяше грамаден облак прах след себе си.

Двуцветко се държеше толкова здраво, колкото можеше, докато Деветте тръстики връхлетя и премина през цяла поредица пещери и закръжи около едно спираловидно стълбище, което лесно би приютило цял а отстъпваща армия. На върха му те се озоваха в по-населените райони, където огледалата на всеки ъгъл по коридорите светеха излъскани и отразяваха бледата светлина.

— Подушвам други дракони.

Крилете се замъглиха и Двуцветко политна назад, когато драконът рязко смени посоката и полетя по някакъв страничен коридор като ужилена лястовица. Още един остър завой ги изхвърли стремително от отвора на тунела и те се озоваха в огромна пещера. Някъде далече долу имаше скали, а високо горе големите дупки край покрива щедро процеждаха обилни снопове светлина. На тавана кипеше трескава дейност… докато Деветте тръстики кръжеше и пореше въздуха с криле, Двуцветко се вгледа в накацалите като кокошки по прътовете зверове и в миниатюрните човекоподобни точки, които много странно ходеха с главата надолу.

— Това е кокошарник — спокойно каза драконът.

Пред погледа на Двуцветко една от фигурите високо горе, се отдели от покрива и започна да се уголемява…

Ринсуинд гледаше как бледото лице на Лио!рт се смалява. Та това е смешно, човъркаше го една малка част от съзнанието му, защо се издигам?