Тери Пратчет - Цветът на магията

През мъглите на агонията и страха той отново погледна към дракона.

Измисленият звяр висеше от клона на едно голямо, мъртво дъбово дърво на няколкостотин крачки оттам. Бронзово-златните му криле бяха плътно прилепнали около тялото му, но дългата му конска глава се въртеше насам-натам на края на забележително мощен врат. Той внимателно изучаваше гората.

Освен това беше полупрозрачен. Въпреки че слънчевите лъчи проблясваха по люспите му, Ринсуинд ясно различаваше очертанията на клоните зад него.

На един от тях седеше мъж, изглеждаше като до увисналото влечуго. Очевидно беше гол, с изключение на чифт високи ботуши, малка кожена превръзка в областта на слабините и шлем с висока качулка. Той небрежно премяташе напред-назад къса сабя и гледаше през върховете на дърветата с вида на човек, който изпълнява досадно и неблагодарно задължение.

Някаква буболечка започна да пълзи с мъка по крака на Ринсуинд.

Магьосникът се чудеше колко ли вреда може да причини един полусолиден дракон? Дали само ще го полуубие? Реши да не остава, за да разбере.

На пети, пръсти и гръбни мускули Ринсуинд се заизмъква настрани, докато зеленият шубрак не замаскира дъба и обитателите му. После бързо се изправи на крака и се шмугна сред дърветата.

В главата си нямаше посока, нямаше провизии, нямаше кон. Но докато все още имаше крака, можеше да бяга. Папрати го удряха, къпини го деряха, но той нищо не усещаше.

Когато бе увеличил разстоянието между себе си и дракона на една миля, спря и рухна до едно дърво.

Тогава дървото му заговори:

— Псст — каза то.

Изпълнен с ужас пред това, което може би щеше да види, Ринсуинд бавно плъзна поглед нагоре. Очите му се опитаха да се задържат върху безобидните части от кората и листата, но бича на любопитството ги застави да ги подминат. Най-после те се заковаха върху една черна сабя, забита в клона, точно над главата на магьосника.

— Я не стой така — каза сабята (с глас, който приличаше на шума от потъркването на пръст по ръба на голяма, празна, винена чаша) — а ме изтегли.

— Какво? — попита Ринсуинд, а гърдите му още се задъхваха.

— Изтегли ме — повтори Кринг. — Или тази, или ще прекарам следващите един милион години в някой каменовъглен пласт. Не съм ли ти разправял за времето, когато бях хвърлен в едно езеро…

— Какво стана с другите? — попита Ринсуинд, като все още отчаяно стискаше дървото.

— А, драконите ги хванаха. И конете. А, и онзи сандък. И мен де, само че Хран ме изпусна. Което пък е страхотен късмет за теб.

— Ами… — започна Ринсуинд, но Кринг не му обърна внимание.

— Предполагам, че гориш от нетърпение да ги освободиш — добави сабята.

— Да, ама…

— Така че, само ме извади и можем да тръгваме.

Ринсуинд й хвърли бегъл поглед. Мисълта да прави опит да спасява някого досега бе стояла толкова назад в съзнанието му, че ако някакви напреднали размишления върху природата и формата на многоизмерната множественост на вселената бяха правилни, тогава тя беше точно отпред; но вълшебна сабя — това беше нещо ценно…

Пък и пътят към дома щеше да е доста дълъг, където и да беше това…

Той се покатери на дървото и бавно се примъкна по клона. Кринг беше забит много здраво в дървото. Той стисна главата на сабята и се напъна толкова силно, че светки му изскочиха пред очите.

— Опитай пак — окуражи го сабята.

Ринсуинд изпъшка и изскърца със зъби.

— Можеше да е и по-зле — каза Кринг. — Това можеше да е наковалня.

— Аххрг — изхърка магьосникът, силно обезпокоен за бъдещето на слабините си.

— Водил съм многоизмерно съществуване. — каза сабята.

— Ъ?

— Имал съм много имена, де.

— Удивително — каза Ринсуинд. Той залитна назад, щом освободеното острие се изплъзна. Стори му се странно леко.

Веднъж стъпил отново на земята, той реши да съобщи новината.

— Всъщност, не мисля, че идеята ти да ги освободим е много добра — каза той. — Мисля, че е по-добре да се върнем в някой град. Ами, да извикаме спасителен отряд, който да ги потърси.

— Драконите тръгнаха по посока на Центъра — каза Кринг, — Все едно, предлагам да започнем с оня, дето е в дърветата, ей там.

— Съжалявам, но…

— Не можеш да ги оставиш на съдбата им!

Ринсуинд изглеждаше учуден.

— Така ли?

— Не. Не можеш. Виж какво, ще бъда откровен. Имал съм работа с далеч по-добри от теб, но или ще направим така, или… — абе, прекарвал ли си някога един милион години в каменовъглен пласт?

— Чуй, аз…

— Така че, ако не престанеш да се пазариш, ще ти отсека главата.