Тери Пратчет - Цветът на магията

Той припряно скочи на крака и започна да тъпче разни неща по дисагите си.

— Какво? — попита Двуцветко.

Ринсуинд се спря.

— Виж какво — сопна му се той. — Само недей да спориш. Хайде, давай.

— Изглежда ми съвсем нормално — каза Двуцветко. — Само дето има малко по-малко хора, иначе…

— Да, странно е, нали? — отвърна Ринсуинд. — Хайде!

Високо над тях се чу шум, сякаш са ударили с парче кожа по мокра скала. Нещо гладко, лъскаво и с неясни очертания прелетя над главата на Ринсуинд, като разпръсна облак въглени от огъня — свинята се откачи от шиша и се понесе към небето.

Трупът се наклони на една страна, за да избегне група дървета, изправи се, описа един кръг наоколо и се устреми по посока на Центъра, а след него остана гореща следа от капчици свинска мас.

— Какво правят сега? — попита старецът. Младата жена погледна към гадателския кристал.

— Вървят бързо по посока към Ръба — докладва тя. — Между другото, оня сандък, с краката, още е с тях.

Старецът се изкикоти — един странно обезпокояващ смях в тъмната и прашна гробница.

— Мъдро крушово дърво — каза той. — Забелележително. Да, мисля да го имаме. Моля те, скъпа, погрижи се за това… преди да са излезли от обсега на мощта ти, може би?

— Тихо! Или…

— Или какво, Лиеса? — попита старецът (имаше нещо много странно в начина, по който той бе стоварен върху каменния стол на фона на мрачната светлина). — Ти вече ме уби веднъж, не си ли спомняш?

Тя изсумтя и се изправи, презрително отмятайки коса назад. Беше червена, обсипана със злато. Изправена, Лиеса Повелителката-на-Уирм представляваше абсолютно величествена гледка. Освен това, беше почти гола, ако не броим няколкото ивици на леката металическа ризница и ботушите за езда от дъгоцветна драконова кожа. В единия й ботуш беше затъкнат камшик, необикновен с това, че бе дълъг като копие и завършваше с миниатюрни стоманени шипове.

— Силата ми ще е напълно достатъчна — хладно каза тя

Неясната фигура като че ли кимна или поне потрепера.

— Както непрекъснато ме уверяваш — каза той.

Лиеса изсумтя и излезе от залата.

Баща й не си направи труда да я погледне. Едната причина за това, разбира се, беше, че откакто бе умрял преди три месеца, очите му съвсем не бяха в най-добро състояние. Другата беше, че като магьосник — пък било то и мъртъв магьосник от петнадесето ниво — оптичните му нерви много отдавна се бяха приспособили да виждат в нива и измерения много далеч от обикновената реалности следователно бяха донякъде изгубили способността си да забелязват близкото и делничното. (Приживе те бяха изглеждали на другите хора с по осем страни и зловещо, свръхестествено насекомовидни). Освен това, тъй като сега висеше в тясното пространство между живия свят и тъмния сенчест свят на Смърт, той можеше да наблюдава цялата Каузалност. Ето защо, като изключим слабата надежда, че този път окаяната му дъщеря ще бъде убита, той не вложи кой знае каква енергия в това да разбере нещо повече за тримата пътници, които в отчаян галон се опитваха да се измъкнат от царството му.

На няколкостотин ярда от там, Лиеса в странно настроение слизаше по изтърканите стъпала, които водеха към дълбокото сърце на Уирмбърг. Следваха я половин дузина Ездачи. Дали това ще бъде шансът? Може би това беше възможността да излезе от безизходицата, ключът към трона на Уирмбърг. Той по право й се полагаше, разбира се, но традицията повеляваше, че само мъж може да управлява царството.

Това дразнеше Лиеса, и когато се ядосаше, Силата започваше да тече още по-силно във вените й, а драконите ставаха особено големи и силни.

Ако имаше мъж, всичко щеше да е по-различно. За предпочитане беше някое здраво, яко момче, но глупавичко. Някой, който ще прави каквото му се каже.

Най-едрият от тримата, дето сега бягат от драконовите земи, би могъл да свърши работа. Ако пък се окажеше, че не става, е, тогава — драконите винаги са гладни и трябва да се хранят редовно. Тя ще се погрижи за това да станат и страшни.

Поне по-страшни от обикновено.

Стълбите минаваха през каменен свод и завършваха на тясна терасовидна издатина, недалеч от покрива на голямата пещера, където спяха Уирмите.

Слънчеви лъчи от неизброимите входове около стените кръстосваха прашния мрак като кехлибарени жезли, в които са събрани милион златни насекоми. Долу те не осветяваха нищо, освен лека мъгла.

Кръговете-пътеки тръгваха на толкова малко разстояние от главата на Лиеса, че тя можеше да протегне ръка и да докосне някой от тях. Те се разклоняваха с хиляди през обърнатата плоскост на пещерния таван. Бе отнело по двайсетина години на двайсетина каменоделци, отпадали един след друг в хода на работата, да заковат куките за всички тях. Но това не беше нищо в сравнение с осемдесет и осемте основни кръга, които се събираха близо до върха на купола. Други петдесет били изгубени някога в древността, когато групи изнемогващи от работа роби ги окачвали на местата им, (а роби е имало много, поне в първите дни на Силата); огромните кръгове полетели с гръм и трясък надолу към дълбините и повлекли със себе си и нещастните работници.