Тери Пратчет - Цветът на магията

Конят чаткаше безпогрешно по тунелите, като прескачаше неочаквано появили се бабунки чакъл и ловко заобикаляше огромните камъни, които се сгромолясваха от огъващия се покрив. Увиснал здраво на седлото, Ринсуинд гледаше назад.

Нищо чудно, че конят се движеше толкова бързо. Съвсем близо зад тях, през проблясващата лилава светлина, се носеха бързо голям, страшен на вид сандък и един фотоапарат, който летеше опасно ниско над земята на трите си крака. Толкова голяма бе способността на мъдрото крушово дърво да следва господаря си навсякъде, че даже предметите за задгробния живот на мъртвите императори по традиция са били правени от него…

Те излязоха на открито миг преди осмоъгълната арка окончателно да се пречупи и да се сгромоляса.

Слънцето изгряваше. Когато храмът се разпадна, зад тях се вдигна стълб прах, но те не се обърнаха назад. Жалко, защото Двуцветко би могъл да направи снимки, необичайни даже и за стандартите на Диска.

Нещо се раздвижи в димящите развалини. Сякаш над тях се издигаше зелен килим. После едно дъбово дърво се вдигна на спирала, разклонявайки се като експлодираща зелена ракета, и се оказа в средата на вековен гъстак още преди върховете на старите му клони да са престанали да потрепват. Бук поникна бързо като гъба, съзря, изгни и потъна в облак прах от сухо, гнило дърво сред напиращото нагоре поколение. Храмът вече представляваше полузарита купчина от покрити с мъх камъни.

Но Времето, което още от началото се бе опитало да го хване за гърлото, сега се заемаше да довърши работата. Врящите допирни точки между разлагащата се магия и покачващата се ентропия избучаха с тътен надолу и застигнаха галопиращия кон, чиито ездачи — самите те творение на Времето — въобще не го забелязаха. Но той се заби в омагьосаната Гора със силата на вековете.

— Внушително, нали? — забеляза един глас откъм коляното на Ринсуинд, докато конят галопираше леко през мъглата от разлагащо се дърво и падащи листа.

Гласът звучеше със зловещ металически оттенък Ринсуинд погледна надолу към сабята Кринг. На главата й имаше няколко рубина. Той не можеше да се освободи от усещането, че го наблюдават.

От хълмовете на края на гората пътниците наблюдаваха борбата между дърветата и Времето, която можеше да има само един единствен изход. Това беше нещо като допълнение към основната цел на спирането им, а именно — да се унищожи една доста голяма мечка, която бе имала неблагоразумието да се приближи на хвърлей място от Хран.

Ринсуинд наблюдаваше Хран над парчето си тлъсто месо. Даде си сметка, че Хран, който се нагърбва със задачата да бъде герой, бе съвсем различен от поръбващия си винце, от гуляйджията Хран, който идваше от време на време в Анкх-Морпорк. Той беше предпазлив като котка, гъвкав като пантера и се чувстваше съвсем уверено, като у дома си.

При това, аз оживях след Бел Шамхарот, припомни си Ринсуинд. Фантастично.

Двуцветко помагаше на героя да сортира съкровището, откраднато от храма. Оказа се главно сребро с неприятни лилави камъни. В купа изобилстваше от представители на всякакви паяци, октоподи и обитаващите дървета октарсиери от пустините на Централните Земи.

Ринсуинд се опитала си запуши ушите за скърцащия зад гърба му глас. Безуспешно.

— …след това принадлежах на Пашата на Ре’дурат и играх важна роля в битката при Великия Неф и там именно получих малката резка, която сигурно си забелязал на около две-трети от долния край на острието ми — обясняваше Кринг от временния си дом в една туфа. — Някакъв неверник носеше октиронова яка, което беше твърде нечестно, но пък и аз, разбира се, по онова време бях доста по-остра, а господарят ми имаше навика да цепи копринени кърпички във въздуха с мен и… отегчавам ли те?

— А? О, не, не, никак. Много е интересно — заговори Ринсуинд, като все още не отделяше поглед от Хран. Доколко можеше да разчита на него? Ето ги тук, сред пустошта, наоколо гъмжеше от троли…

— Личеше си, че си културен човек — продължаваше Кринг. — Толкова рядко срещам наистина интересни хора, все едно за колко време. Това, за което наистина си мечтая, е една хубава камина, някъде, където и да е, над която тихо и кротко да си вися. Веднъж, например, прекарах няколкостотин години на дъното на едно езеро.

— Трябва да е било интересно — разсеяно каза Ринсуинд.

— Не съвсем.

— Да, да, и аз мисля така.

— Това, което наистина искам да бъда, е палешник. Не знам какво означава, но ми звучи като съществуване с някакъв смисъл в него.