Тери Пратчет - Цветът на магията

Ринсуинд ги постави на земята и кимна строго. Създанията се бяха тъпкали с обилната октаринова светлина, която беше на това вълшебно място, а след това нещата бяха тръгнали по естествения си начин.

Фотоапаратът се плъзна по триножника. Ринсуинд се прицели да го ритне, но не улучи. Започваше да ненавижда мъдрото крушово дърво.

Нещо дребно го опари по-бузата. Раздразнено го избърса.

Изведнъж нещо започна остро да стърже. Той се огледа и един глас, сякаш прокарваха длето по коприна, каза:

— Това е твърде непристойно.

— Млък — каза Хран. Той използваше Кринг, за да отреже връхната част на олтара. Погледна към Ринсуинд и се ухили. Поне Ринсуинд се надяваше, че гримасата от единия край на устата му до другия, е усмивка.

— Могъща магия — изкоментира варваринът, като се облегна тежко на оплакващата се сабя с ръка, голяма колкото бут. — Сега сме съсобственици на съкровището, а?

Нещо малко и твърдо го перна по ухото и Ринсуинд изръмжа. Полъхна едва доловим ветрец.

— Откъде знаеш, че там вътре има съкровище? — попита той.

Хран пое дълбоко дъх и успя да пъхне пръстите си под камъка.

— Крушите се намират под крушови дървета. А съкровищата — под олтари — каза той. — Логика.

Зъбите му изскърцаха. Камъкът се издигна и се стовари тежко на пода.

Този път нещо удари Ринсуинд по ръката, и то силно. Той замахва във въздуха и погледна към нещото, което бе уловил. Беше парче камък с пет плюс три страни. Погледна към тавана. Биваше ли да поддава така? Хран започна да си тананика нещо, докато късаше кожата на осквернения олтар.

Въздухът пропука, заблестя, забръмча. Неуловими, смътни ветрове грабнаха плаща на магьосника и го развяха във въртопчета от сини и зелени искри. Покрай главата му зафучаха луди, полуоформени духове, които виеха и ломотеха несвързано.

Опита се да вдигне ръка. Веднага я заобиколи бляскава октаринова корона, докато наоколо ревеше усилващият се магически вятър. Вихърът профуча през стаята без ни най-малко да раздвижи въздуха и въпреки това той блъскаше клепачите на Ринсуинд наопаки — отвътре — навън. След това продължи да пищи нататък по тунелите, а зловещият му, вещаещ смърт вой се удряше лудо от стена в стена.

Двуцветко се олюля, превит на две в устата на астралната буря.

— Какво е това, по дяволите? — извика той.

Ринсуинд се извърна. В същия миг виещият вятър го сграбчи и почти го преобърна. Вихрени полтъргайсти, кръжащи в движещия се въздух, го сграбчиха за краката.

Ръката на Хран се стрелна и го хвана. Миг по-късно той и Двуцветко бяха завлечени и напъхани под закрилата на разрушения олтар и лежаха задъхани на пода.

До тях, говорещата сабя Кринг искреше, а магичното й поле се бе покачило стократно от бурята.

— Дръж се! — изпищя Ринсуинд.

— Вятърът! — крещеше Двуцветко. — Откъде идва? Накъде духа? — Той погледна към Ринсуинд, чиято физиономия изразяваше истински ужас, и това само го накара да се вкопчи още по-силно в камъните.

— Обречени сме — промърмори Ринсуинд, докато таванът над главите им скърцаше и се движеше. — Откъде идват сенките? Точно натам духа вятърът.

Това, което всъщност ставаше, както и магьосникът сам добре знаеше, беше, че когато оскърбеният дух на Бел Шамхарот потъна през дълбоките хтонични равнини, бродещият му дух бе изсмукан от самите камъни в района, който, според най-добрите свещеници на Диска, е едновременно под земята и Някъде Другаде. В резултат на това храмът му се изоставяше на разрухата на Времето, което в продължение на хиляди години срамежливо не се бе осмелявало да се приближи до мястото. Сега внезапно освободената, акумулирана тежест на всички тези затворени секунди, се стоварваше върху разхлабените камъни.

Хран погледна към разширяващите се горе пукнатини и въздъхна. После пъхна два пръста в устата си и свирна.

Странно, но истинският звук прозвуча мощно над псевдозвука на разширяващия се астрален въртоп, който се оформяше в центъра на огромната осмоъгълна плоча. Последва го тихо тъпо ехо, което му се стори, че звучи особено — като търкаляне на странни кости. После се чу и друг шум, в който нямаше и следа от нещо необичайно. Беше глух конски тропот.

Бойният кон на Хран се появи в лек галоп през един скърцащ свод и се изправи на задните си крака до господаря си, а гривата му се развяваше от силния вятър. Варваринът стана, метна скъпоценните си торби в един чувал, който висеше на седлото и най-накрая яхна животното. Той се пресегна, сграбчи Двуцветко за врата и го изтегли през основата на седлото. Когато конят се обърна назад, Ринсуинд направи отчаян скок и се приземи зад Хран, който не направи никакво възражение.