Тери Пратчет - Цветът на магията

— Да избягаме и да зарежем Хран с това нещо? — попита той.

Ринсуинд го погледна тъпо.

— Защо не? Това му е работата.

— Но то ще го убие!

— Би могло и по-лошо да е — отвърна Ринсуинд.

— Какво?

— Можеше да убие нас — Ринсуинд наблегна логически. — Хайде!

Двуцветко посочи с пръст.

— Ей! Хванало е Багажа ми!

Преди Ринсуинд да успее да го задържи, Двуцветко заобиколи дупката и изтича до сандъка, който се влачеше по пода, докато в същото време капакът му се опитваше безрезултатно да захапе оковалото го пипало. Малкият човек започна яростно да рита пипалото.

Друго едно изскочи от бъркотията покрай Хран и го сграбчи през кръста. Самият Хран вече се бе превърнал в неясна фигура сред затягащите се спирали. Пред очите на ужасения Ринсуинд сабята на Героя бе избита от ръката му и полетя към някаква стена.

— Магията ти! — изкрещя Двуцветко.

Ринсуинд не помръдна. Той гледаше Нещото, което се вдигаше от дупката. Беше едно огромно око и то гледаше право в него. Едно пипало се затегна около кръста му и магьосникът изскимтя.

Думите на магията се качиха неканени в гърлото му. Като насън той отвори уста и се приготви да произнесе първата сричка на древния пра-човек.

Друго пипало изсвистя като камшик, уви се около гърлото му и започна да го души. Със залитане и като се задъхваше, Ринсуинд бе повлечен по пода.

Една мощна ръка улови фотоапарата на Двуцветко, който прелетя с триножника си. Магьосникът инстинктивно го сграбчи, също както прадедите му биха сграбчили камък, изправени пред опасността от освирепял тигър. Само да можеше да замахне достатъчно силно и да го запрати срещу Окото…

…Окото, което заемаше цялото пространство пред него. Ринсуинд усещаше как волята му изтича като вода през решето.

Пред него вцепенените гущери се размърдаха в клетката си върху фотоапарата. Глупаво, както човек, комуто предстои да бъде обезглавен, забелязва всяка драскотина и всяко петънце по ешафода, Ринсуинд видя, че те имаха свръхдълги синкаво-бели опашки, които заплашително пулсираха.

Докато го издърпваха към Окото, ужасеният Ринсуинд вдигна апарата като да се защити и в същия миг чу гласа на дяволчето:

— Сега са почти готови, повече не мога да ги задържа. Моля всички да се усмихнат.

Последва…

…светлинен лъч — толкова бял и толкова ярък…

…че въобще не приличаше на светлина.

Бел Шамхарот изпищя — един вик, който започна в далечната ултра зона и завърши някъде във вътрешностите на Ринсуинд. Пипалцата мигновено станаха твърди като желязо, запращайки разните си товари навсякъде из стаята, преди да се съберат отново, за да предпазят поразеното Око. Цялата купчина скочи в дупката и секунда по-късно няколко десетки пипала сграбчиха огромната плоча и я тръшнаха на мястото й, а по краищата й останаха да се мятат само няколко заклещени, останали неприбрани крайника.

Хран се приземи, претърколи се, отскочи от една стена и се вдигна на крака. Напипа сабята си и започна методично да сече обречените ръце. Ринсуинд лежеше на пода и се съсредоточаваше върху това да не полудее. Неясен шум от дърво го накара да обърне глава.

Багажът се бе приземил върху изкривения си капак. Сега той се клатушкаше ядосано и размахваше във въздуха малките си крачка.

Внимателно, Ринсуинд се огледа наоколо за Двуцветко.

Малкият човек се бе свил на купчина до стената, но поне стенеше.

Магьосникът се довлече с мъка до него и прошепна:

— Какво по дяволите беше това?

— Защо бяха толкова ярки? — промърмори Двуцветко. — Господи, главата ми…

— Твърде ярки ли? — попита Ринсуинд. Погледът му се плъзна по пода до клетката върху фотоапарата. Гущерите вътре, сега вече забележимо по-слаби, го наблюдаваха с интерес.

— Саламандрите — простена Двуцветко. — Снимката ще бъде осветена, знам си аз…

— Нима това са саламандри? — невярващо попита Ринсуинд.

— Разбира се. Стандартно приложение.

Ринсуинд се примъкна до апарата и го вдигна. И по рано беше виждал саламандри, разбира се, но те бяха по-дребни на вид. Освен това тези, които той беше видял, плуваха в буркан със саламура в избите на биолого-антикварния музей на Невидимия Университет, тъй като живите саламандри бяха изчезнали от околностите на Кръглото Море.

Опита се да си припомни малкото, което знаеше за тях. Бяха вълшебни същества. Освен това нямаха уста, тъй като съществуваха изцяло благодарение на подхранващите свойства на октариновата дължина на вълната в слънчевата светлина на свят Диск, която приемаха през кожата си. Естествено, те поглъщаха и останалата слънчева светлина и я съхраняваха в специална торбичка, докато не дойдеше времето да я отделят по естествен път. Пустиня, населена от Дискови саламандри, представляваше същински фар нощем.