Тери Пратчет - Цветът на магията

Двуцветко изтича до магьосника.

— Хрумна ми страхотна идея — изпя той.

— А-ха — отегчено отвърна Ринсуинд. — Защо не вземем Хран да ни придружи до Куирм?

Двуцветко го погледна смаяно.

— Как позна?

— Само си помислих, че ти ще си го помислиш — отговори Ринсуинд.

Хран престана да тъпче сребро в дисагите си и им се ухили окуражително. После погледът му се върна обратно върху Багажа.

— Ако той е с нас, кой ще посмее да ни нападне? — попита Двуцветко.

Ринсуинд потърка брадичката си.

— Хран? — предположи той.

— Но ние му спасихме живота в Храма!

— Е, ако под „нападне“ имаш предвид „убие“ — каза Ринсуинд — не мисля, че ще го направи. Не е такъв човек. Просто ще ни обере, ще ни върже и ще ни зареже на вълците.

— Хайде, стига.

— Виж какво, такъв е истинският живот — сопна му се магьосникът. — Я се виж, мотаеш се и разнасяш сандък, натъпкан със злато. Не ти ли се струва, че някой, и то с пълно основание, би се възползвал от шанса да ти го задигне? — Аз бих го направил, продължи той наум, само да не бях видял какво прави Багажът на любопитните пръсти.

После отговорът го осени. Погледът му се плъзна от Хран към фотоапарата. Дяволчето бе заето с прането си в едно миниатюрно корито, а саламандрите дремеха в клетката си.

— Хрумна ми нещо — каза той. — Чуй, кое е това нещо, което героите наистина желаят?

— Злато? — попита Двуцветко.

— Не. Питам: наистина?

Двуцветко сбърчи вежди.

— Не разбирам — каза той. Ринсуинд вдигна фотоапарата и извика:

— Хран, би ли се приближил?

Дните минаваха спокойно. Наистина, веднъж малка шайка мостови троли се опитаха да ги хванат от засада, а друга една вечер банда разбойници за малко да ги изненадат (но неблагоразумно се опитаха да проучат съдържанието на Багажа преди да убият спящите). Хран си поиска, и получи, двойна надница и в двата случая.

— Ако ни се случи нещо лошо — обясни Ринсуинд, — тогава няма да има кой да работи с вълшебния апарат. И тогава — край на снимките на Хран, ясно ли е?

Хран кимна, а погледът му бе прикован на последната снимка. Тя изобразяваше Хран, заел геройска поза, и стъпил с един крак върху купчина убити троли.

— Аз и ти и малкият приятел Двуцветко, ние всички се разбираме чудесно — каза той. — А утре ще може ли да заснемем по-хубав профил, а, става ли?

Той грижливо уви снимката в тролска кожа и я прибра при другите в дисагите си.

— Изглежда, че става — радостно каза Двуцветко, когато Хран избърза напред да разузнае пътя.

— Естествено — отговори Ринсуинд, — това, което героите обичат най-много, е самите себе си.

— Знаеш ли, че започваш да се справяш доста добре с фотоапарата?

— Аха.

— Може би ще се зарадваш на това — Двуцветко му подаде една снимка.

— Какво е това?

— О, нищо особено — снимката, която направи в Храма.

Ринсуинд погледна с ужас. Там, обграден от няколко пипала, беше един огромен, извит като спирала, загрубял, намазан с отрова, нефокусиран палец.

— Това е историята на моя живот — немощно каза той.

— Ти печелиш — каза Съдбата и бутна купчината души през масата. Събраните богове се отпуснаха. — Ще има и други игри. — добави той.

Дамата се усмихна на две очи, които бяха като дупки във вселената.

А след това нямаше нищо освен останките от опустошени гори и облак прах на хоризонта, който се разсея с полъха на вятъра. И една черна, дрипава фигура, седнала на вдлъбнат, обрасъл с мъх километричен камък. Именно нея несправедливо обсипваха с какви ли не обиди, от нея се ужасяваха и страхуваха, и въпреки това, тя беше единственият приятел на бедните и най-добрият лечител за смъртно ранените.

Смърт, макар, разбира се, и да нямаше очи, наблюдаваше как Ринсуинд изчезва с такова изражение на лицето, че ако то въобще можеше да се мени, сега би било намръщено. Смърт, макар и винаги изключително зает, реши, че сега има хоби. Имаше нещо у този магьосник, което извънредно много го безпокоеше. Защото той не спазваше уговорки.

— ЩЕ МИ ПАДНЕШ, МИЛИЧЪК — проговори Смърт с глас, сякаш захлупваха оловни ковчежни капаци — САМО ПОЧАКАЙ.

Наричаше се Уирмбърги се издигаше почти половин миля над зелената долина — една огромна, сива и обърната наопаки планина.

В основата си беше широка едва двайсетина ярда. После се извисяваше нагоре през един тежко надвиснал облак, извиваше се изящно навън като обърнат тромпет до мястото, където го пресичаше не повече от четвърт миля широко плато. Там горе имаше малка горичка, чиято зеленина се спускаше обилно по краищата му. Имаше и постройки. Имаше даже и малка рекичка, която падаше от ръба под формата на водопад, така шибан от вятъра, че достигаше до земята като дъжд.