Тери Пратчет - Цветът на магията

Накратко, от вълшебните книги изтича магия. Изпробвани са различни решения. Държавите близо до Ръба чисто и просто натоварваха книгите на умрелите магове с оловни пенталфи и ги изхвърляха от Края на Диска. В околностите на Центъра съществуващите възможности не бяха чак толкова добри. Една от тях беше да поставят опасните книги в метални кутии с отрицателно зареден октирон и да ги пуснат в бездънните морски дълбини (заравянето им в дълбоки пещери на сушата бе забранено от по-рано, след като някои области се оплакаха от ходещи дървета и петглави котки), но не след дълго магията се просмука навън и в крайна сметка рибарите започнаха да се оплакват от стада невидими риби или някакви миди със способности на медиум.

Временно разрешение на проблема беше конструирането в разни центрове на магическото знание на огромни помещения, изградени от денатуриран октирон, който е непроницаем за повечето видове магия. Тук можеше да се съхраняват по-опасните магьоснически книги, докато отслабне силата им.

Ето така се бе оказала в Невидимия Университет и Октавата — най-великата от всички магьоснически книги, притежание в миналото на Създателя на Вселената. Именно това бе книгата, която заради облог някога бе разлистил Ринсуинд. Беше имал на разположение една единствена секунда, за да погледне страницата, преди да се задействат безбройните алармени магии, но това време се беше оказало предостатъчно за една магия да изскочи от нея и да се загнезди в паметта му като жаба под камък.

— И после какво? — попита Двуцветко.

— О-о, изхвърлиха ме. Набиха ме, разбира се.

— И никой не знае какво всъщност прави магията?

Ринсуинд поклати глава.

— Беше изчезнала от страницата — каза той. — Никой няма да я узнае преди да я кажа. Или докато не умра, разбира се. Тогава тя един вид ще се произнесе. Единственото, което знам, е, че спира вселената или слага край на Времето, или нещо такова.

Двуцветко го потупа по рамото.

— Няма полза от мрачни мисли — окуражи го той. — Нека да потърсим друг изход.

Ринсуинд отново поклати глава. Всичкият му ужас вече се беше изчерпал. Той сякаш беше преминал бариерата на ужаса, и сега съзнанието му се намираше в мъртвото спокойно състояние, което е отвъд. Все едно, поне беше престанал да бръщолеви несвързано.

— Обречени сме — заключи той. — Обикаляме цяла нощ. Казвам ти, това място е паяжина. Без значение е накъде вървим, така или иначе, пак ще стигнем до средата.

— Все пак, много мило, че дойде да ме потърсиш — каза Двуцветко. — Как точно успя да го направиш? Беше много внушително.

— Ами — сковано започна магьосникът. — Просто си помислих: „Не мога да зарежа там милия Двуцветко“ и…

— Така че, това, което трябва да направим сега, е да намерим този Бел Шамхарот, да му обясним как стоят нещата и той може би ще ни пусне да си вървим — каза Двуцветко.

Ринсуинд завъртя ръка около слепоочието си.

— Това трябва да е смешното ехо тук вътре — каза той. — Стори ми се, че те чух да казваш думи като „намерим“ и „обясним“.

— Точно така.

Ринсуинд се облещи срещу него на фона на пъклената лилава светлина.

— Да намерим Бел Шамхарот? — попита той.

— Да. Не е необходимо да се замесваме.

— Да намерим Палача на Души и да не се замесваме? Може би само ще му кимнем и ще го попитаме как да стигнем до изхода? Да обясняваме нещата на Повелителя на Осм-м-м — Ринсуинд изяде края на думата тъкмо навреме и довърши: — Ти си луд! Ей! Върни се!

Втурна се по коридора след Двуцветко, и само след няколко мига се закова на място със стон.

Виолетовата светлина тук беше по-силна и придаваше на всичко нови неприятни цветове. Това не беше коридор, а широка стая със стени, чийто брой Ринсуинд не се осмели да пресметне, и ос… и 7а коридора, които тръгваха от нея.

Малко по-настрани той видя и нисък олтар с точно толкова стени, колкото четири пъти по две. Но той не заемаше центъра на стаята. Центърът бе зает от огромна каменна плоча с два пъти повече страни от квадрат. Изглеждаше масивна. На странната светлина тя като че ли беше леко наклонена на една страна, а един от краищата й стърчеше гордо над околните плочки.

Двуцветко стоеше на нея.

— Хей, Ринсуинд! Виж кой е тук!

Багажът изприпка от един от коридорите, които заобикаляха стаята.

— Чудесно — каза Ринсуинд. — Великолепно. Той може да ни изведе оттук. Сега.

Двуцветко вече тършуваше из сандъка.

— Да — каза той. — След като направя няколко снимки. Само да наглася приспособлението…