Тери Пратчет - Цветът на магията

Магията избра точно този момент да скочи и да се намести във временно освободеното място в съзнанието на Ринсуинд. Той я усещаше как седи там и му се хили злобно и предизвикателно.

— Аз наистина знам магия — каза той със сетни сили.

— Наистина ли? 3а бога, кажи я тогава — каза Друела.

Ринсуинд не беше сигурен, че му стига куража за това, макар че Магията се опитваше да подчини езика му. Бореше се с нея.

— Ти к-хаза, че можеш да четеш мислите — смотолеви той. — Прочети я.

Тя пристъпи напред като го гледаше подигравателно в очите.

Усмивката й замръзна. Вдигна ръце като да се защити, после се отдръпна назад. От гърлото й се изтръгна вик на истински ужас.

Ринсуинд се огледа. Останалите горски духове също отстъпваха. Какво беше направил? Очевидно нещо ужасно.

Но в живота му всичко беше само въпрос на време преди нормалният баланс на вселената да се възстанови и да започне да му нанася обичайните си ужасни удари. Той се отдръпна назад, шмугна се между все още въртящите се горски духове, които създаваха магическия кръг, и зачака да види каква ще е следващата стъпка на Друела.

— Дръжте го! — изпищя тя. — Отведете го далече от Дървото и го убийте!

Ринсуинд се обърна и хукна.

През фокуса на кръга.

Избухна ослепителен блясък.

Внезапно всичко потъна в мрак.

Мярна се само неясна виолетова сянка, наподобяваща фигурата на Ринсуинд, която се смали в една точка и се стопи.

После нямаше нищо.

Хран Варварина се промъкваше безшумно по коридорите, обляни в толкова виолетова светлина, че изглеждаха почти черни. Предишното му объркване бе изчезнало. Това очевидно беше магьоснически храм, което обясняваше всичко.

Това обясняваше защо по-рано следобеда докато яздеше през потъналата в мрак гора, бе забелязал отстрани на пътя един сандък. Капакът му беше примамливо отворен, а отвътре се подаваше много злато. Но когато той скочи от коня и се опита да се приближи, от сандъка поникнаха тънки крачета и той избяга припкайки в гората и спря на няколкостотин ярда разстояние.

Сега, след няколко часа мъчително преследване, той го бе изгубил сред тези осветени като в Ада тунели. Общо взето, неприятните издълбани резки и случайните разпаднали се скелети, през които минаваше, никак не притесняваха Хран. Това отчасти се дължеше на факта, че освен че имаше изключително бедно въображение, той не беше и особено умен; както и на това, че всичките тези странни резби и опасни тунели бяха нещо съвсем обикновено за него. Една значителна част от времето му минаваше в подобни неща — диреше злато, демони или разстроени девици и ги освобождаваше съответно от собствениците, живота или поне от една от причините за мъката им.

Вижте Хран, който скача с котешка стъпка в тайнствената паст на някой тунел. Даже и на фона на виолетовата светлина кожата му има ослепителен меден блясък. По него има много злато, под формата на гривни по ръцете и краката, но иначе той е съвсем гол, само с една препаска от леопардова кожа около слабините. Беше я взел в дишащите пара гори на Хоуондаланд, след като уби притежателя й със зъбите си.

В дясната си ръка той носеше вълшебната черна сабя Кринг, която е изкована от гръм и мълния и има душа, но която не влиза в ножница. Хран я бе откраднал само преди три дни от непревземаемия дворец на Архимандрита на Б’Итуни, и вече съжаляваше за това. Тя започваше да му лази по нервите.

— Казвам ти, че тръгна по оня, последния проход вдясно — Кринг изсъска с такъв глас, сякаш стържеха с острие по камък.

— Тихо!

— Казвам само, че…

— Млъкни!

А Двуцветко…

Беше се изгубил, това му беше ясно. Или сградата беше много по-голяма, отколкото изглеждаше, или се беше озовал на някакво широко подземно ниво, без да е слязъл и едно стъпало надолу, или пък — както започваше да подозира — вътрешните измерения на мястото не се подчиняваха на горе-долу основния принцип в архитектурата и бяха по-големи от външните. И какви бяха всичките тези странни светлини? Те представляваха осмоъгълни кристали, разположени на еднакво разстояние по стените и тавана, и хвърляха неприятен отблясък, който по-скоро открояваше тъмнината, отколкото осветяваше.

А който и да беше правил резбите по стената, милозливо си помисли Двуцветко, сигурно си е попийвал доста. И то от години.

От друга страна, сградата определено беше удивителна. Строителите й са били обладани от Числото Осем. Подът представляваше непрекъсната мозайка от осмоъгълни плочки.-таваните и стените на коридорите бяха разположени под такъв ъгъл, че, ако някой ги преброеше, коридорите да имат по осем страни, а там, където мазилката бе паднала, Двуцветко забеляза, че даже и самите камъни са осмоъгълни.