Тери Пратчет - Цветът на магията

Нещо в изражението на лицето й го накара да се обърне. Зад гърба му стояха трима мъже-дриади. Бяха не по-облечени от жената и невъоръжени. Както и да е, последната подробност беше без значение. Нямаха вид на нуждаещи се от оръжие, за да се бият с Ринсуинд. Изглеждаха абсолютно способни да си пробият път през солидна скала, като — между другото — разбият и цял полк тролове. Тримата красиви великани го погледнаха отвисоко с дървена заплаха. Кожата им беше с цвят на орехови черупки, а под нея играеха мускули, набъбнали като дини.

Той отново се обърна и немощно се усмихна на Друела. Животът отново започваше да придобива познати очертания.

— Не съм бил спасен, нали? — попита той. — Взет съм в плен, доколкото разбирам?

— Естествено.

— И вие не ме пускате да си тръгна? — Това беше просто констатация.

Друела поклати глава.

— Ти нарани Дървото. Но имаш късмет. Приятелят ти ще се срещне с Бел Шамхарот. А ти само ще умреш.

Две ръце изотзад го сграбчиха за раменете по същия начин, както корените на старо дърво се увързват безпощадно около случайно попаднало им камъче.

— С подобаваща церемония, разбира се — продължи горската нимфа. — След като Повелителят на Осмицата свърши с приятеля ти.

Единственото, което Ринсуинд можа да каже, беше:

— А пък аз никога не съм си представял, че съществуват мъже-дриади. Даже и в дъбово дърво.

Един от великаните му се ухили. Друела изсумтя.

— Глупости! Тогава откъде мислиш, че идват жълъдите?

Обгръщаше ги огромно празно пространство, което наподобяваше зала, а таванът му се губеше в златната мараня. Безкрайната стълба минаваше точно през него.

Няколкостотин горски нимфи се бяха скупчили на другия край на залата. Те се разделиха почтително щом Друела се приближи към тях и се втренчиха през Ринсуинд, когото караха насила по пътя след нея.

Повечето бяха жени, макар че между тях се виждаха и няколко от гигантските мъже. Те стояха като каменни статуи сред дребните, интелигентни жени. Насекоми, помисли си Ринсуинд. Дървото е като кошер.

Но защо въобще в него имаше дриади? Доколкото си спомняше, дървесните хора бяха измрели преди много векове. Техни наследници са станали хората, подобно на повечето други Народи на Здрача. Само елфите и троловете бяха оцелели след идването на Човека на свят Диск; елфите — защото общо взето бяха прекалено хитри, а народът на тролите — поради факта, че бяха поне толкова обиграни в изкуството да бъдат гадни, злобни и алчни, колкото и хората. Предполагаше се дриадите да са измрели, заедно с джуджетата и феите.

Околният шум тук беше по-силен. От време на време пулсиращ златен отблясък пробягваше нагоре по полупрозрачните стени, докато се изгубеше в мъглата високо над главите им. Някаква сила във въздуха го караше да вибрира.

— О, некомпетентен магьоснико — каза Друела, — погледай малко чародейство. Не уклончивата ти скучна и еднообразна магия, а магия от корена, старата магия. Дива магия. Гледай!

Около петдесет от женските дриади се събраха на пльтна купчина, оплетоха ръце, след това заотстъпваха назад, докато не се получи голям кръг. Останалите дриади подхванаха тихо и монотонно песнопение. После, по даден от Друела знак, кръгът започва да се върти по посока обратна на часовниковата стрелка.

Ритъмът все повече и повече се засилваше, сложните нишки на песнопението започнаха да се вдигат, а Ринсуинд усети, че гледа като омагьосан. За Старата Магия той бе чувал в Университета, макар че тя бе забранена за магьосници. Той знаеше, че когато кръгът се завърти достатъчно бързо срещу установеното вълшебно поле на самия свят Диск, който също бавно се въртеше, последвалото астрално триене ще създаде огромно потенциално различие, което ще се снеме с мощно разреждане на Стихийната Магическа Сила.

Кръгът сега представляваше едно неясно петно, а стените на Дървото кънтяха от ехото на песента…

Ринсуинд чувстваше познатото натрапчиво боцкане по черепа, което беше сигурен показател, че някъде наблизо се оформя тежък заряд сурова магия, и затова когато няколко секунди по-късно сноп ослепителна октаринова светлина прониза невидимия таван и с пращене се фокусира в центъра на кръга, той не онемя от изненада.

Снопът светлина създаде там образа на един брулен от вятъра, обграден отвсякъде с дървета хълм, на билото на който имаше храм. Формата му причиняваше неприятни неща на очите. Ринсуинд знаеше, че ако това е храм на Бел Шамхарот, ще има осем страни. (Осем беше също така Числото на Бел Шамхарот, което обяснява защо един разумен магьосник никога не би го споменал, стига да може да го избегне. Иначе „ще си отидеш за едната осмица“ — бе шеговитото предупреждение към начинаещите. Бел Шамхарот изпитваше особена слабост към дилетантите в магията, които като вълни на брега на необикновеното (както всъщност си и беше), бяха вече наполовина оплетени в мрежите му. Номерът на стаята, в която Ринсуинд живееше в общежитието на Университета на времето, беше 7а. Това никак не го беше учудило).