Тери Пратчет - Цветът на магията

Но затова пък се подаваха ръце. Дори и в този момент две се протягаха през мъхестата кора покрай него — слаби ръце, зелени като млади листа. Последва изящно рамо, а след него се появи и самата горска нимфа. Тя сграбчи здраво удивения магьосник и със същата растителна сила, която вбива корените в скалата, го вкара в дървото. Твърдата кора се раздели като мъгла и се затвори като мида.

Смърт наблюдаваше безучастно. Погледна рояка мушички, които танцуваха радостния си зиг-заг около черепа му. Щракна с пръсти. Насекомите изчезнаха от въздуха. Но някакси не беше съвсем същото.

Слепият Айо отмести своята купчина чипове, погледна намръщено през онези от очите си, които в момента бяха в стаята и излезе. Няколко полубогове се изкискаха. Поне Офлър бе приел загубата на един съвършен и добър трол, ако не друго, то с прилична, почти змийска сдържаност.

Последният противник на Дамата се премести, така че се озова точно срещу нея на масата.

— Господине! — каза тя учтиво.

— Госпожо! — отвърна той. Погледите им се срещнаха.

Той беше мълчалив бог. Знаеше се, че е пристигнал в света на Диска след някакво ужасно и загадъчно произшествие в друга Евентуалност. Разбира се, привилегия на боговете е да се разполагат с външния си вид, та даже и пред други богове. На Диска Съдбата обикновено се въплъщаваше в любезен мъж на зряла възраст с посивяващи коси, плътно пригладени към едно лице, на което всяка девойка спокойно би поднесла чаша бира, ако се появи на прага й. На човек с такова лице всеки възпитан младеж охотно би помогнал на пътя. Като се абстрахираме от очите, разбира се.

Няма божество, което може да разгадае природата и характера на неговите очи. Естеството на двете очи на Съдбата на свят Диск беше такова: докато на пръв поглед те бяха просто тъмни, при по-близко вглеждане ставаше ясно — твърде късно! — че те не са нищо друго, освен дупки, които откриват един черен мрак, толкова далечен и дълбок, че у наблюдателя заговаря неудържимото влечение към черните дупки на безкрайната нощ с ужасяващите им, кръжащи звезди…

Дамата се изкашля учтиво и постави двайсети един бели чипа на масата. После извади от робата си още един — сребърен, полупрозрачен и два пъти по-голям от другите. Душата на истинския Герой винаги се радва на по-благоприятен обменен курс и се цени високо от боговете.

Съдбата повдигна вежди.

— И без измами, Госпожо — каза той.

— Но кой може да измами Съдбата? — попита тя.

Той вдигна рамене:

— Никой. И все пак всички се опитват.

— И все пак, струва ми се, че те усетих да ми помагаш малко срещу другите?

— Да, разбира се. За да бъде последната партия по-сладка, Госпожо. А сега…

Той посегна към кутията си за игра, извади нещо и го постави със задоволство на плота. Наблюдаващите божества въздъхнаха колективно. За миг дори и Дамата се изненада.

То определено беше грозно. Резбата беше несигурна, сякаш ръцете на занаятчията са треперили от ужас при мисълта, че нещото придобива форма под неохотните му пръсти. Сякаш цялото беше от пипалца и смукалца. И челюсти, забеляза Дамата. И едно огромно око.

— Мислех, че Той е умрял завинаги в началата на Времето — каза тя.

— Възможно е нашият смъртоносен приятел да се е отвратил даже да се приближи до този — засмя се Съдбата. Той се забавляваше.

— Никога не е трябвало да бъде създаван.

— И въпреки това — с назидателен тон каза Съдбата. Той пусна заровете в необикновената им кутия и погледна към нея.

— Освен, ако — добави, — не се предаваш…?

Тя поклати глава и каза:

— Играй!

— Но силите ти ли е залогът ми?

— Играй!

Ринсуинд знаеше какво има във вътрешността на дърветата: дървесина, сок, вероятно катерици. Но не и дворец.

И все пак — възглавниците под него определено бяха по-меки от дървесина, виното в дървената чаша до него беше далеч по-вкусно от сок, а и дума не можеше да става за каквото и да било сравнение между катерица и момичето пред него, което седеше със събрани колене и го гледаше съсредоточено. Освен ако изрично не споменем усещането за мекота, мъх и кожа.

Стаята беше висока, широка и осветена в мека жълта светлина, за която Ринсуинд не можа да реши дали идва от установен източник. През чепати и чворести сводове се виждаха други стаи и нещо, което приличаше на голямо криволичещо стълбище. А отвън си изглеждаше като абсолютно нормално дърво.

Момичето беше зелено — плътта му беше зелена. Ринсуинд можеше да е абсолютно сигурен в това, защото цялото й облекло се състоеше само от един медальон около врата. В дългата й коса имаше нещо мъхесто. Очите й нямаха зеници и бяха искрящо зелени. Магьосникът съжали, че навремето не бе обърнал повече внимание на лекциите по антропология в Университета.