Тери Пратчет - Цветът на магията

— Казах сега …

Ринсуинд млъкна. Точно срещу него, в края на коридора стоеше Хран Варварина и стискаше в юмрука си — бут огромна черна сабя.

— Ти? — неуверено попита Хран.

— Аха. Да — отвърна Ринсуинд. — Хран, нали? Отдавна не сме се виждали. Какво те води насам?

Хран посочи Багажа.

— Това — каза той. Това количество разговор изглежда бе изтощило Хран. После добави с тон, който съчетаваше едновременно изявление, претенция, заплаха и ултиматум:

— Мое.

— Това принадлежи на Двуцветко, този тук — каза Ринсуинд. — Един съвет — не го докосвай.

Осъзна, че точно това не биваше да казва, но Хран вече беше блъснал Двуцветко настрани и протягаше ръце към Багажа…

…от който изникнаха крака, той отскочи назад и заплашително повдигна капак. На крехката светлина на Ринсуинд му се стори, че различава редици огромни бели зъби, бели като бял бук.

— Хран — бързо заговори той, — има нещо, което трябва да ти кажа.

Хран го погледна озадачено.

— Какво?

— Отнася се до числата. Виж, нали знаеш, ако събереш седем и едно, или три и пет, или ако от десет извадиш две, получаваш число. Докато сме тук, не го казвай и може и да ни се усмихне щастието да се измъкнем живи оттук. Или поне мъртви.

— Кой е този? — попита Двуцветко. В ръцете си той държеше кафез, който бе изровил най-отдолу от дъното на Багажа. Изглеждаше пълен със сърдити розови гущери.

— Аз съм Хран — гордо заяви Хран. После погледна Ринсуинд.

— Какво? — попита той.

— Само не го казвай, разбра ли? — каза Ринсуинд.

Той погледна сабята в ръката на Хран. Беше черна, такова черно, в което по-скоро са закопани всички цветове, отколкото само един-единствен цвят, а на острието й имаше сложно декориран рунически надпис. Но още по-забележителен беше ореолът й от слаб октаринов блясък. Сабята също трябва да го беше забелязала, защото внезапно заговори с глас, който твърде много приличаше на шума от нокът, прокаран по стъкло.

— Странно — каза тя. — Защо да не може да каже осем?

— ОСЕМ, Сем, ем — повтори ехото. Дълбоко под земята последва почти недоловимо стьржене.

А ехото, макар и поотслабнало, не искаше да отмре. То се удряше от стена в стена, мяташе се и се връщаше, а лилавата светлина проблясваше в синхрон със звука.

— Ти го направи! — изпищя Ринсуинд. — Предупредих те, че не бива да казваш осем!

Той млъкна, ужасен от самия себе си. Но думата вече бе навън и се присъедини към сестрите си в общата последователност.

Ринсуинд се обърна и понечи да побегне, но въздухът внезапно стана по-гъст и от меласа. Нарастваше магически заряд, по-голям, отколкото някога бе виждал; а когато болезнено бавно се раздвижеше, крайниците му оставяха следи от златни искри, които се очертаваха във въздуха.

Зад гърба му последва тътен, когато огромната октагонална плоча се вдигна във въздуха, увисна за миг на единия си край, а после се заби с трясък в пода.

Нещо слабо и черно изпълзя от дупката и се уви около глезена му. Той изпищя и се стовари тежко върху вибриращите плочи. Пипалото започна да го притегля по пода.

После Двуцветко се озова пред него и се запротяга да стигне ръцете му. Той сграбчи отчаяно ръцете на дребния човек и двамата паднаха, като се взираха един друг в лицето. Дори и в това положение Ринсуинд продължи да се влачи.

— Какво те държи? — изпъшка той.

— Н-нищо! — отговори Двуцветко. — Какво става?

— Влачат ме в тази дупка, ти какво ще кажеш?

— О, Ринсуинд, съжалявам…

— Ти съжаляваш…

Последва шум като от пеещ трион и натискът върху краката на Ринсуинд внезапно спря. Обърна глава и видя Хран — свит до дупката, а сабята му вдигаше пушилка, докато сечеше пипалата, устремени към него.

Двуцветко помогна на магьосника да се изправи на крака и двамата се свиха до каменния олтар, без да изпускат от очи подивялата фигура, която се бореше с ръцете-преследвачи.

— Няма да стане — каза Ринсуинд. — Повелителят може да материализира пипала. Какво правиш?

Двуцветко трескаво прикрепваше клетката с разстроените гущери към фотоапарата, който бе прикачил към един триножник.

— На всяка цена трябва да снимам това — промърмори той. — Това е изумително. Чуваш ли ме, дяволче?

Дяволчето от фотоапарата открехна миниатюрния си отвор, хвърли светкавичен поглед на обстановката около дупката и потъна вдън кутията. Нещо докосна крака му и Ринсуинд подскочи, а петата му се стовари върху едно „търсещо“ пипало.

— Хайде — каза той. — Време е да се изпаряваме. — Той сграбчи ръката на Двуцветко, но туристът се възпротиви.