Тери Пратчет - Цветът на магията

После започна да се премята във въздуха и реалността взе връх. Той падаше към далечните, обилно наторени с гуано скали.

Мозъкът му шеметно се въртеше от мисълта. Думите на магията избраха точно този миг да изникнат на повърхността от дълбините на съзнанието му, както винаги в кризисни моменти. Защо не ни кажеш? — сякаш го подканяха те. — Какво имаш да изгубиш?

Ринсуинд махна с ръка в засилващата се въздушна струя.

— Ашонаи — извика той. Думата се оформи пред него в хладен син пламък, който се сля с вятъра.

Той замахва и с другата си ръка, опиянен от ужаса и магията.

— Ебирис — напевно произнесе той. Звукът замръзна в трепкаща оранжева дума и увисна до предшественичката си.

— Уршоринг, Кванти. Питан. Н’гурад. Ферингомалее. — Думите лумнаха в разноцветни пламъци около него; той разпери ръце и се приготви да каже осмата, последна дума, която щеше да се появи в ослепителния цвят на октарината, и окончателно да потвърди магията. Неотменимо приближаващите се скали бяха забравени.

— … — започна той.

Нещо го удари и му изкара дъха, магията се пръсна и се задуши. Две ръце го сграбчиха здраво през кръста и целият свят се оттласна настрани, когато драконът се вдигна след дългото си спускане, а ноктите му за миг даже закачиха най-високите скали на зловонния под на Уирмбърг. Двуцветко се засмя победоносно.

— Хванах го!

И драконът, стигнал връхната точка на издигането си, се изви изящно, мързеливо плясна с криле и изхвърча през отвора на една пещера навън, в утринния въздух.

По пладне, на една голяма зелена поляна върху тучното плато, което представляваше върха на невъзможно балансираната Уирмбърг, драконите и ездачите им образуваха широк кръг. Зад тях имаше място за цяла тълпа слуги, роби и разни други, които се мъчеха да изкарат прехраната си тук, на покривана света, а сега наблюдаваха скупчените в центъра на тревистата арена фигури.

Групата се състоеше от няколко старши повелители на дракони, между които Лио!рт и брат му Лиартес. Първият още разтриваше краката си и леко гримасничеше от болка. Малко встрани стояха Лиеса и Хран, заедно с няколко от личните приближени на жената. Между двете крила стоеше Наследственият Пазител на Знанията на Уирмбърг.

— Както знаете — неуверено започна той, — ненапълно споминалия се Повелител на Уирмбърг, Грайха Първи, постави условието, че никой няма да го наследи, докато един от синовете му или, може би, дъщеря му, не се почувства достатъчно силен, за да предизвика и победи братята и/или сестра си в смъртна битка.

— Да, да, всички знаем това. Давай нататък — извика тънък заядлив глас някъде около него.

Пазителят на Знанията преглътна. Той не се бе примирил с това, че Господарят му не бе успял да умре както подобава. Мъртъв ли е старият мръсник или не? — чудеше се той.

— Не е сигурно — той трепереше, — дали е допустимо да хвърлиш предизвикателство чрез пълномощник…

— Сигурно е — отсече безплътният глас на Грайха. — Признак е на интелигентност. Хайде, не го размотавай цял ден.

— Предизвиквам ви на борба — каза Хран, втренчен в братята, — и двамата едновременно.

Лио!рт и Лиартес се спогледаха.

— Ще се биеш и с двама ни едновременно? — попита Лиартес — висок, жилав мъж с дълга черна коса.

— Аха.

— Но това е доста неравностойно, нали?

— Аха. Превъзхождам ви едно към две.

Лио!рт се намръщи.

— Ах, ти, надут варварино…

— Това е достатъчно! — изръмжа Хран. — Аз ще ви…

Пазителят на Знанията протегна една ръка със сини вени, за да го възпре.

— Забранено е да се биете върху Земята на Убийството, — каза той и спря, за да осмисли казаното. — Все едно, знаете какво искам да кажа — после се предаде, рискува и допълни: — Като предизвикани страни, господарите ми Лио!рт и Лиартес имат право да изберат оръжието.

— Дракони — в един глас извикаха те. Лиеса изсумтя.

— Драконите могат да бъдат използвани за нападение, следователно са оръжия — твърдо каза Лио!рт. — Ако не сте съгласни, можем да се бием и за това.

— Аха — потвърди брат му и кимна към Хран. Пазителят на Знанията усети един призрачен пръст да го ръга в гърдите.

— Стига си зяпал така с отворена уста — каза гробният глас на Грайха, — ами побързай!

Хран отстъпи назад и заклати глава.

— О, не, не — каза той. — Веднъж вече ми стига. По-добре да умра, отколкото да се бия върху едно от тези неща.

— Умри тогава — произнесе Пазителят на Знанията колкото можеше по-учтиво.

Лио!рт и Лиартес вече крачеха назад през торфа към мястото, където стояха слугите и чакаха с оседланите животни. Хран се обърна към Лиеса. Тя сви рамене.