Стивън Кинг - Бягащият човек

Спирачките изсвистяха глухо и колата рязко отклони от пътя.

— Какво… Кой… не можете…

Ричърдс насочи към нея пистолета си. Знаеше, че отблизо изглежда абсурдно, като прекаран през месомелачка. Зловещият му вид щеше да помогне. Вкара крака си и затръшна вратата, без да отклони оръжието. Тя беше облечена модерно. Носеше сини слънчеви очила. Изглеждаше добре, ако се съди по това, което той можеше да види.

— Карай — заповяда Ричърдс.

Тя направи това, което можеше да се очаква — натисна с два крака спирачката и започна да крещи. Ричърдс полетя напред и нещо болезнено застърга в счупения му глезен. Колата се разтресе и спря до банкета, петнадесет метра след разклона.

— Вие сте онзи… вие сте… Р-р-р-р-р…

— Бен Ричърдс. Свалете ръцете си от волана. Поставете ги в скута си.

Тя се подчини, като се тресеше в конвулсии. Не смееше да го погледне. «Страхува се, че ще я убия» — помисли си Ричърдс.

— Как се казвате, госпожо?

— А-амелия Уилямс. Не стреляйте, не ме убивайте. Аз… вземете парите ми, само за Бога не ме убивайте-е-е-е-е…

— Ш-ш-ш-т. Ш-ш-ш-ш-ш-т — Ричърдс се опита да я успокои. Когато млъкна, той продължи: — Няма да се опитвам да променя мнението ви за мене, мисис Уилямс. Мисис ли сте?

— Да — отвърна тя механично.

— Но нямам намерение да ви наранявам. Разбирате ли ме?

— Да — каза тя, изведнъж изпълнена с надежда. — Искате колата. Хванаха приятеля ви и сега имате нужда от кола. Можете да я вземете, застрахована е, няма да кажа на никого. Кълна се, че няма. Ще кажа, че са ми я откраднали на паркинга…

— Ще поговорим и за това. Сега карайте. Тръгнете по Първа магистрала и ще поговорим. Има ли блокади по пътя?

— Н… Да. Стотици. Ще ви хванат.

— Не лъжете, мисис Уилямс.

Потеглиха. В началото тя караше лошо, а после по-гладко. Движението сякаш я успокояваше. Ричърдс повтори въпроса си за блокадите.

— Около Луистън. Там хванаха оня другия гад… човек.

— На какво разстояние оттук?

— Тридесет мили или повече.

Паракис бе стигнал по-далеч, отколкото Ричърдс можеше да мечтае.

— Ще ме изнасилите ли? — попита Амелия Уилямс толкова неочаквано, че Ричърдс щеше да се задави от смях.

— Не — каза той. После между другото добави: — Женен съм.

— Видях я — на Ричърдс му се прииска да я удари, като видя двусмислената й усмивка. «Яж боклуци, кучко. Убий плъх, скрит в кутията за хляб. Убий го с четката за трохи и тогава ще видим как ще говориш за жена ми.»

— Може ли да сляза тук? — попита тя умоляващо и отново малко му дожаля за нея.

— Не. Вие сте моята защита, мисис Уилямс. Трябва да стигна до Войт Фийлд в едно място, наречено Дери. Вие ще се погрижите да стигна там.

— Това са сто и петдесет мили — проплака тя.

— Някой ми каза сто.

— Греши. Никога няма да се доберете до там.

— Може и да успея. — Той я погледна: — И вие може да успеете, ако се държите, както трябва.

Тя отново започна да трепери, но не каза нищо. Поведението й беше като на жена, която чака да се събуди.

…междинно отчитане — минус 044…

Пътуваха на север през пламналата като факел есен.

Тук дърветата не бяха измрели, унищожени от отровния дим на Портланд, Манчестър и Бостън, които оставаха на юг; те преливаха във всички блестящи оттенъци на жълтото, червеното и виолетовото. Събуждаха у Ричърдс болезнена меланхолия. Само преди две седмици той никога не би предположил, че сетивата му са съхранили това усещане. След един месец щеше да завали сняг и да покрие всичко.

Нещата свършваха през есента.

Тя сякаш усещаше настроението му — мълчеше. Пътуването изпълваше тишината и ги успокояваше. Преминаха моста при Ярмът, после следваха само гори, храсти и мизерни бедни постройки с бараки, долепени отстрани (но веднага се забелязваха кабелите на Безплатната телевизия, закачени под провисналите, небоядисани прозорци или до полуизкъртената врата, примигващи на слънцето като сигнални прожектори), докато навлязоха във Фрийпорт.

Три патрулни коли бяха паркирани на входа на града, а полицаите сякаш се бяха събрали на някаква пътна конференция. Жената се изпъна като струна, лицето й — бледо и отчаяно, но Ричърдс се чувстваше спокоен. Подминаха полицаите, без да ги забележат, и тя се отпусна.

— Ако бяха следили трафика на монитор, щяха да ни усетят веднага — каза небрежно Ричърдс. — Все едно, че си написала на челото си БЕН РИЧЪРДС Е В ТАЗИ КОЛА.

— Защо не можете да ме напуснете — избухна тя и добави, без да поеме въздух, — имате ли някаква по-силна цигара?