Стивън Кинг - Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 046…

Денят бе настъпил преди повече от два часа, когато Ричърдс, почти убеден, че се движи в кръг, дочу през редиците къпини и ниски храсти пред себе си свистенето на въздушни автомобили.

Внимателно продължи и след малко съзря едно двулентово шосе с настилка от макадам, по което периодично прелетяваха коли. Около миля по-нагоре по пътя се виждаха няколко къщи и една постройка, която беше или въздушна станция, или магазин с компресори отпред.

Тръгна успоредно на шосето, от време на време се спъваше и падаше. Лицето и ръцете му бяха издрани от къпини и шипки, а дрехите му бяха осеяни с малки бодливи топчета. Беше се отказал да ги маха. Бели мъхчета на някакво растение се сипеха от раменете му и го правеха да изглежда като току-що излязъл от бой с възглавници. Беше прогизнал от глава до пети. Бе успял да премине първите два потока, но в третия «патерицата» му се бе хлъзнала по дъното и го беше захвърлила по очи във водата. На камерата, разбира се, й нямаше нищо. Тя беше защитена от влага и удари. Разбира се.

Храстите и дърветата оредяха. Ричърдс запълзя на ръце и колене. Когато извървя необходимото според него разстояние, той се поизправи, за да проучи положението. Намираше се на едно малко възвишение, полуостров от същите рехави бурени, през които бе вървял. В ниското се виждаше шосето, няколко малки къщи и един магазин с компресори пред вратата. В момента зареждаха някаква кола, а шофьорът — мъж в дълго кожено яке — си говореше с момчето до шланга. Зад магазина до няколко машини за автоматична продажба стоеше боядисана в синьо и червено пощенска кутия. Намираше се на по-малко от двеста метра. Докато я гледаше, Ричърдс си помисли със съжаление, че ако бе дошъл тук преди да съмне, вероятно би успял да свърши всичко незабелязано.

Дръпна се назад, за да направи следващия си запис, и нагласи камерата.

— Привет на всички чудесни хора в страната на Безплатната телевизия — започна той. — Тук е веселият Бен Ричърдс, който ще ви вземе със себе си на своето годишно пътешествие сред природата. Погледнете по-внимателно и ще видите безстрашния скорец или пъстроцветната червеношийка. Може би дори някоя прекрасна птичка с жълто коремче. — Той помълча. — Тази част може и да я излъчат, но следващата — не. Ако сте глухи или можете да четете по устните, запомнете какво казвам. Кажете го на приятел или съсед. Разпространявайте го. Телевизионната мрежа трови въздуха, който дишате, отказва ви и най-евтината защита, понеже…

Записа и двете касети и ги пъхна в джоба на панталоните си. Добре. Сега какво? Единственият възможен начин беше да слезе с изваден пистолет, да пусне лентите и да бяга. Можеше да открадне кола. Така и така щяха да знаят къде да го търсят. Зачуди се докъде ли е стигнал Паракис, преди да му видят сметката. Беше вече извадил пистолета, когато чу глас, учудващо близък, почти до ухото му.

— Хайде, Ролф.

Рязкото изджафкване на куче го накара да скочи на крака. Времето му стигна само да си помисли: «Полицейски кучета. Господи, те имат полицейски кучета» и нещо голямо и черно изскочи и връхлетя върху него.

Ричърдс падна по гръб, а пистолетът изхвърча някъде в бурените. Кучето беше върху него, голяма немска овчарка, но с нетипичен цвят на козината, явно мелез. Притискаше лицето му и лигавеше ризата му. Диво и радостно размахваше опашката си.

— Ролф! Хей, Ролф! Ро… О, Боже! — Ричърдс зърна два бягащи крака в сини джинси, а после едно малко момче задърпа кучето. — Господи, съжалявам, мистър. Не хапе, много е глупав, за да хапе, просто ви се радва. Божичко на какво приличате! Загубихте ли се?

Момчето държеше Ролф за врата и наблюдаваше Ричърдс с неподправен интерес. То беше стройно, около единадесетгодишно, изглеждаше добре и от лицето му отсъстваше бледото, изнервено изражение на жителите на големите градове. В чертите му имаше нещо чуждо, непривично и въпреки това познато. След секунда Ричърдс го определи. Невинност.

— Да — отвърна той намусено. — Загубих се.

— Май сте падал честичко.

— Точно така, приятелю. Би ли погледнал по-отблизо лицето ми, лошо ли съм се одрал? Нали знаеш, сам не мога да се видя.

Момчето покорно се наведе напред и се втренчи в лицето му. Ричърдс не забеляза никакъв знак, че го е познало. Остана доволен.

— Цялото е нарязано — каза момчето (говореше леко носово, като да беше от Ню Инглънд; личеше си, че не идва от Югоизточните щати, но гласът му беше подскачащ и игрив, малко присмехулен), — но ще оживеете. — То сбърчи вежди. — От Томастън ли избягахте? Знам, че не е Пайнлънд, защото не приличате на бавноразвиващ се.