Стивън Кинг - Бягащият човек

Безразлични, съзвездията се въртяха над него. Виждаше дъха си като малки замръзнали облачета. Вечерта беше студена.

Обърна гръб на пътя и влезе в джунглата на строежа.

…междинно отчитане — минус 047…

В дупката за някакво мазе Ричърдс забеляза куп изхвърлена изолация и се спусна вътре, като се хващаше за стърчащите от стените кабели. Намери една дъска и разрови купчината, за да изгони плъховете. Посрещна го гъст прах от стъклена вата, който го накара да кихне и да изкрещи от болката, която взриви носа му. Нямаше плъхове. Всички бяха в града. Изсмя се дрезгаво, а звукът накъса мрака и се разпиля в него. Ричърдс се уви във ватата и накрая заприлича на пашкул, но му беше топло. Облегна се на стената и потъна в полудрямка.

Когато се събуди, луната — едно петно от студена светлина — висеше над източния хоризонт. Все още беше сам. Никакви сирени. Беше вероятно около три часът.

Ръката му продължаваше да пулсира, но кръвта беше спряла от само себе си. Разбра това, когато махна изолацията от нея и изчисти внимателно стъкълцата от съсирената коричка. Куршумът бе откъснал доста голямо триъгълно парче месо малко над лакътя. Добре че не беше смазал костта. Но туптящата дълбока болка в глезена не преставаше. Чувстваше стъпалото си странно, безплътно, едва-едва прикрепено към крака. Трябваше да сложи шина на счупеното място. Докато мислеше за всичко това, отново се унесе.

Когато се събуди, главата му беше по-бистра. Луната се бе издигнала в небето, но все още нямаше и следа от зората.

Чувстваше, че забравя нещо.

Изведнъж мозъкът му пламна и се сгърчи, когато се сети какво е. Трябваше да изпрати два записа до обяд, за да могат да бъдат излъчени в шест и половина вечерта. Значи трябваше да тръгва или да не получава повече пари.

Но Брейдли го преследваха и можеше вече да са го хванали.

И Елтън Паракис така и не му даде адреса в Кливлънд.

И глезенът му беше счупен.

Нещо голямо (елен — не бяха ли изчезнали вече в източните територии?) изведнъж се стрелна през храсталака някъде вдясно и го накара да подскочи. Лентите стъклена вата се свлякоха от него като змии и той отново ги струпа върху себе си, като дишаше тежко през счупения си нос.

Той беше жител на града, седнал сред основите на ново разширение, върнато на пустошта, преди да бъде довършено. Нощта изведнъж му се стори жива и злобна, сама подплашена от себе си, пълна с влудяващи удари и пукот.

Ричърдс обмисли възможните изходи и техните последствия.

1. Да не прави нищо. Просто да остане тук и да изчака нещата да се успокоят. Последствия: парите, които се натрупват, сто долара на час, ще спрат в шест часа вечерта. Ще бяга безплатно, но преследването няма да бъде прекратено, дори и след изтичането на трийсетте дни. Ловът ще спре тогава, когато го сложат върху носилката.

2. Да изпрати записите в Бостън. Това няма да навреди на Брейдли и семейството му, тъй като Ловците вече бяха разбрали номера. Последствия:

(1) Ловците, наблюдаващи пощата на Брейдли, без съмнение ще изпратят записите в Хардинг, но

(2) ще разберат къде се намира. Препращането от Бостън вече няма да върши работа.

3. Да изпрати записите директно до Игрите в Хардинг. Последствия: играта щеше да продължи, но вероятно ще го разпознаят във всеки град, достатъчно голям, за да има поща.

Всички варианти бяха еднакво гадни.

«Благодаря, мисис Паракис. Благодаря.»

Той се изправи, изчисти стъклената вата от себе си и хвърли безполезния бинт от главата си върху нея. Помисли малко и го зарови в купчината.

Започна да търси нещо, което да му послужи като патерица (отново се сети за иронията да забрави истинските патерици в колата). Откри една дъска, която достигаше горе-долу до мишницата му, прехвърли я през ръба на дупката и се заизкачва обратно по кабелите.

Когато най-после излезе, едновременно облян в пот и разтреперан от студ, той установи, че вече може да вижда ръцете си. Първата слаба синкава светлина на зората бе започнала да разпуква мрака. Огледа с копнеж пустия строеж. «Можеше толкова добре да ми послужи за скривалище» — помисли си той.

Не ставаше. Не трябваше да бъде криещият се човек, той беше Бягащият човек. Нали това правеше интересна играта?

Гъста мъгла на облаци пълзеше по земята между голите дървета. Ричърдс спря, за да определи посоката си, и се отправи към горичката в северния край на зарязания супермаркет.

Спря само още веднъж, за да намотае якето си върху горния край на патерицата, и продължи пътя си.