Стивън Кинг - Бягащият човек

— От никъде не бягам — отговори Ричърдс, като сам не знаеше това лъжа ли е или истина. — Стопирах. Лош навик, приятелю. Не го правиш, нали?

— Как ли пък не! — Момчето звучеше искрено. — Всякакви ненормалници карат по шосетата в тия времена. Така казва баща ми.

— Вярно е. Но трябваше да стигна до… ъ-ъ-ъ… — той щракна с пръсти, сякаш казваше «ей сега ми изскочи от главата» — летището, де…

— Сигурно имате предвид Войт Фийлд?

— Точно така.

— Ама това е на повече от сто мили оттук, мистър. В Дери.

— Знам — каза унило Ричърдс и прокара ръка по козината на кучето. То легна доволно и замря. Ричърдс с усилие задържа смеха си. — Ония, трите копелета, ме качиха на границата на Ню Хемпшир. Истински гадняри. Пребиха ме, взеха ми портфейла и ме зарязаха на някакъв изоставен супермаркет.

— Да, знам мястото. За Бога, искате ли да дойдете с мен вкъщи и да закусите?

— С удоволствие, братле, но губя време. До довечера трябва да стигна до това летище.

— Пак на стоп? — Момчето се ококори.

— Трябва — Ричърдс понечи да се изправи, но отново се отпусна, сякаш току-що се беше сетил за нещо много важно. — Слушай, ще ми направиш ли една услуга?

— Защо не? — каза предпазливо момчето.

Ричърдс извади двете записани касети.

— Това са специални кредитни карти — обясни бързо той. — Ако ги пуснеш в пощата, моята компания ще ми подсигури пари в брой, които ще ме чакат в Дери. Тогава ще мога да продължа спокойно пътя си.

— Дори без адрес?

— Тези отиват директно.

— Добре. Разбира се. Има пощенска кутия при магазина на Джерълд — момчето се изправи, а неопитността му пречеше да разбере, че всичко, казано от Ричърдс, е лъжа. — Хайде, Ролф.

Ричърдс ги остави да се отдалечат няколко метра.

— Не. Ела пак.

Момчето се обърна и тръгна обратно, като влачеше краката си. На лицето му се бе появил страх. Разбира се, в историята на Ричърдс имаше достатъчно големи дупки, за да премине камион през тях.

— Май ще трябва да ти кажа всичко. По-голямата част от разказа ми е вярна. Но се страхувах да не се раздрънкаш.

Утринното октомврийско слънце сгряваше гърба и врата му, усещането беше прекрасно и му се искаше да остане на хълма през целия ден, да спи сладко в последната есенна топлина.

Измъкна пистолета от мястото, където беше паднал, и го остави на тревата. Очите на момчето се разшириха.

— Правителствена задача.

— Бо-о-о-ожичко — прошепна хлапакът. Ролф седеше до него, розовият му език се поклащаше отпуснато от ъгъла на устата му. — Ще ги пусна. За Бога, почакайте, ще кажа…

— На никого. Не казвай на никого в продължение на 24 часа. В противен случай може да те накажат — добави Ричърдс заплашително. — И така, до утре по това време ти не си ме виждал. Ясно ли е?

— Да, разбира се.

— Тогава тръгвай. И благодаря, приятелю. — Той подаде ръката си и момчето я стисна със страхопочитание.

Наблюдаваше ги как подтичват надолу по хълма, едно хлапе в червена карирана риза и кучето му, подскачащо весело в тревата до него. «Защо моята Кати не може да преживее нещо такова?»

Лицето му се сгърчи в ужасяваща, съвсем несъзнателна гримаса на ярост и омраза и той щеше да отправи проклятията си към Господ, но в тъмната част на съзнанието му се появи по-подходящ обект — Федерацията на игрите. А зад нея като сянката на по-мрачен бог — Телевизионната мрежа.

Продължи да гледа, докато момчето, смалено от разстоянието, пусна касетите в кутията. После вдървено се изправи, пъхна патерицата под мишницата си и тръгна обратно през храсталака по посока на шосето.

Към летището. И може би още някой ще плати сметките си, преди да свърши всичко.

…междинно отчитане — минус 045…

Беше забелязал някакъв разклон една миля по-назад по пътя и когато го достигна, Ричърдс излезе от храстите и се спусна тромаво по насипа на шосето.

Седна, като си даваше вид на човек, който се е отказал от опитите си да спре някоя кола и е решил вместо това да се порадва на топлото есенно слънце. Остави първите две коли да го подминат — и в двете имаше по двама мъже и прецени, че е доста рисковано. Но когато третата се приближи към стопа, той се изправи. Чувството, че е затворен отвсякъде, отново се бе появило. Сигурно целият район се намираше под наблюдение, независимо докъде беше стигнал Паракис. Следващата кола можеше да бъде полицейска и това щеше да е краят на играта.

Караше жена и беше сама. Не го и погледна. «Стопаджиите са противни и не трябва да им се обръща внимание.» Ричърдс отвори вратата до шофьора и влезе в момента, в който колата ускори. Инерцията го повдигна и го хвърли встрани, хванат с една ръка за дръжката на вратата, а здравият му крак се повлече по настилката.