Стивън Кинг - Бягащият човек

«БОГАТИТЕ МОМЧЕТА ПУШАТ ГОТИНИ ПАРЧЕТА.» Той се изсмя весело и подигравателно при тази мисъл и поклати глава.

— Смеете ли се? — жената подскочи като ужилена. — Правите се на хладнокръвен, нали? Жалък, страхлив убиец! Изплашихте ме до смърт, вероятно смятате да ме убиете, както убихте онези нещастни момчета в Бостън…

— Беше пълно с онези нещастни момчета, готови мен да убият. Това им е работата.

— Убивате за пари. Готов сте на всичко за пари. Искате преврат, нали? Защо не си намерите почтена работа? Защото сте мързелив. Такива като вас плюят в лицето на всичко почтено.

— А ти почтена ли си?

— Да — тя побесня. — Нима не ме избрахте затова, защото бях беззащитна и… почтена. Искахте да ме използвате, да ме смъкнете до нивото си и след това да ми се смеете.

— Ако си толкова почтена, как можеш да имаш шест хиляди нови долара, за да си купиш тази модерна кола, докато моето малко момиче умира от грип?

— Какво?… — Тя изглеждаше наистина учудена. Челюстта й започна да се отпуска, но тя рязко затвори уста. — Вие сте враг на Телевизионната мрежа. Така казват по Безплатната телевизия. Видях някои от отвратителните неща, които сте направили.

— Знаеш ли кое е отвратително? — Ричърдс запали цигара от пакета на таблото. — Ще ти кажа. Отвратително е да влезеш в черния списък, защото не искаш да приемеш работата в «Дженеръл Атомикс», която те прави стерилен. Отвратително е да стоиш вкъщи и да гледаш жена си как спечелва парите за храна с разтворени крака. Отвратително е да знаеш, че Телевизионната мрежа трови всяка година милиони хора с мръсотии във въздуха, когато могат да се произвеждат филтри за носа за по шест долара парчето.

— Лъжете — каза тя. кокалчетата на пръстите й върху кормилото бяха побелели.

— Когато всичко свърши, ти ще можеш да се прибереш в двуетажния си апартамент, да си запалиш по-силната цигара, да ти се замае главата и да ти достави удоволствие блясъкът на сребърните сервизи в шкафа. В твоя квартал никой не гони плъхове с метлата, никой не клечи пред задния вход, защото тоалетната не работи. Видях петгодишно момиче с рак на белите дробове. Това не е ли отвратително? Какво…

— Стига! — изкрещя му тя. — Говорите гадости!

— Точно така — отвърна Ричърдс, загледан в пейзажа отвън.

Безнадеждността го изпълваше като ледена вода. Нямаше никаква основа за общуване с тези красиви избраници. Те живееха някъде нависоко в разредения въздух. Изведнъж му се прииска да накара тази жена да спре, да избие очилата й на пътя, да я влачи в мръсотията, да я принуди да яде камъните, да я изнасили, да скача върху нея, да избие зъбите й във въздуха, да я съблече гола и да я попита дали започва да вижда големия образ на екрана, този, който не слиза от ефира двадесет и четири часа в денонощието, по първи канал, там, където дори Националният химн никога не прозвучава преди края на предаването.

— Точно така — промърмори той. — Голям съм гадняр.

…Междинно отчитане — минус 043…

— Слушай — каза той, когато влизаха в Огъста, столицата на щата, — има голям шанс да ни надушат тук. Аз не искам да те убивам. Зацепваш ли?

— Да — след това добави с открита омраза. — Трябва ви заложник.

— Точно така. Значи ако зад нас се лепне ченге, веднага спираш. Отваряш вратата и се показваш навън. Само се показваш, дупето ти трябва да си остане на седалката. Ясно?

— Да.

— Ще извикаш: «Бен Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му осигурите безопасно преминаване, той ще ме убие.»

— И ти мислиш, че това ще свърши работа?

— Ще трябва да свърши — каза Ричърдс подигравателно — и ти си вътре.

Тя прехапа устна и замълча.

— Мисля, че ще свърши работа. За нула време ще се съберат дузина репортьори и хора с камери с надеждата да спечелят малко пари от игрите или дори наградата «Запрюдър». При толкова публика ще трябва да играят по правилата. Жалко, няма да видиш как ни посрещат с град от куршуми, за да могат после да те оплакват като последната жертва на Бен Ричърдс.

— Защо ми говорите това? — избухна тя.

Ричърдс не отговори. Смъкна се на седалката, докато само горната част на главата му остана да стърчи, и зачака сините светлини в огледалото.

В Огъста нямаше сини светлини. Продължиха още час и половина покрай океана, докато слънцето потъваше на запад и проблясваше по върховете на вълните под мостовете или иззад полетата и боровете.

Минаваше два часът, когато след един завой близо до Кемпдън видяха патрула — две полицейски коли, паркирани от двете страни на пътя. Две ченгета проверяваха някакъв фермер в стар пикап.