Стивън Кинг - Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 067…

Ричърдс стоеше в началото на стълбата, смаян от светлината. Шум от улично движение не се чуваше, това добре, но светлината… Беше изненадан, защото му се струваше, че е вървял в каналите в продължение на часове. В мрака, където не проникваше никаква светлина и никакъв звук освен клокоченето на водата, тихото пляскане на някой плъх и странното трополене в други тръби («Какво ли ще стане, ако някой пусне водата в кенефа си точно над главата ми?»), ориентацията му във времето беше напълно разстроена.

Сега, когато погледна към капака на шахтата, видя, че дневната светлина още не е изчезнала. В металната плоча имаше няколко кръгли отвора и проникващите през тях, подобни на ярки моливи, слънчеви лъчи рисуваха малки светли кръгчета по гърдите и раменете му. Откакто бе застанал тук, над капака не бе преминала нито една кола на въздушна възглавница — само два тежки колесни автомобила и няколко мотоциклета, вероятно хонди. Това го караше да мисли, че е успял да стигне до старите централни квартали на града, до своите хора. Успял благодарение на късмета си, разбира се, или по закона на вероятностите, а не заради вътрешното си чувство за посока. Но въпреки всичко не смееше да излезе преди падането на мрака.

За да убие времето, той извади камерата, сложи касета и насочи обектива към гърдите си. Знаеше, че лентите са високочувствителни и записват при минимална светлина, а не искаше да се вижда много от това, което се намираше около него. Този път не проговори и не се опита да остроумничи. Беше прекалено уморен.

Когато лентата свърши, той я прибра при другата записана касета. Искаше му се да се отърве от мъчителното подозрение, почти увереност, че касетите издават местоположението му. Трябваше да ги надхитри. Трябваше да има начин за това. Ричърдс седна неудобно на третото стъпало и зачака тъмнината. От началото на бягството му бяха изминали близо тридесет часа.

…междинно отчитане — минус 066…

Момчето — седемгодишно, чернокожо, запалило цигара — се приближи до изхода на алеята и се вгледа втренчено в улицата. Беше забелязало внезапно и тихо движение там, където преди малко не бе имало никой. Сенки шаваха, замираха, отново се раздвижваха. Капакът на шахтата се повдигна. Спря и нещо под него — очи? — проблясна. Капакът рязко се отмести и издрънча на паважа. Някой («Или нещо?» — помисли си със страх момчето) излизаше оттам. Помисли си: «Може би дяволът излиза от ада, за да прибере Каси. Мама все разправя, че Каси ще отиде в рая, за да бъде с Дики и другите ангели.» Детето знаеше, че това са глупости. Всички отиват в ада, когато умрат, а дяволът ги ръчка с вилица в задниците. Беше виждал картина на дявола в една от книгите, които Брейдли бе откраднал от Бостънската библиотека. Раят беше за наркоманите. Сатаната чакаше другите.

«Сигурно е дяволът — помисли си момчето, когато Ричърдс изведнъж измъкна тялото си и се отпусна за момент върху грапавия напукан бетон, за да си поеме дъх. — Няма рога и опашка, не е червен като в онази книга, но изглежда достатъчно гаден и подъл. Сега бута обратно капака, а сега… Господи, сега бяга към алеята!»

Момчето изсумтя, затича се, но се препъна и падна. Опита се да се изправи, като драпаше с ръце и крака и ръсеше всичко от джобовете си, но дяволът изведнъж го сграбчи.

— Не ме ръгай! — изкрещя детето със свито от ужас гърло. — Не ме ръгай с вилицата, копеле такова…

— Ш-ш-т! Тихо! Тихо! — дяволът го разтърси така, че зъбите му затракаха като стъклени топчета в главата му и то млъкна. Дяволът се оглеждаше наоколо, сам примрял от страх. Ужасът придаваше на лицето му почти комично изражение. Момчето се сети за ония смешни хора в състезанието «Плувай с крокодилите». Никога обаче не се смееше, когато го гледаше, защото сам биваше твърде изплашен.

— Ти не си дяволът — каза момчето.

— Точно такъв ще стана, ако писнеш.

— Няма — хлапакът се поокопити. — К’во си мислиш, че искам да ми откъснеш топките? Божичко, че аз още не съм чукал, малък съм.

— Знаеш ли някое спокойно място, където да идем?

— Не ме убивай. Нищо нямам — очите му, бели в тъмнината, се вдигнаха към Ричърдс.

— Няма да те убия.

Момчето го хвана за ръката и го поведе по извитата мръсна алея. После завиха по друга. Накрая, точно преди алеята да свърши във вентилационната шахта между два блока, го вкара в някаква барака, направена от вероятно крадени дъски и тухли. Беше строена за нисък човек и на влизане Ричърдс си удари главата. Момчето спусна едно голямо мръсно парче черен плат върху входа и почна да върти нещо в ръцете си. Малко по-късно бледа светлина освети лицата им. Малкият беше включил електрическа крушка към един стар очукан автомобилен акумулатор.