Стивън Кинг - Бягащият човек

— Сам си го направих. Брейдли ми показа как. Той има книги… Имам и цяла торба с петцентови монети. Ще ти ги дам, ако не ме убиеш. По-добре недей. Брейдли познава ония Стабърс. Ако ме убиеш, ще те накара да се изтропаш в обувката си и да си го изядеш.

— Никого няма да убивам — Ричърдс ставаше нетърпелив. — Поне не малки деца.

— Не съм дете! Тая шибана лампа аз съм си я правил.

Обиденият му вид накара Ричърдс да се засмее.

— Добре. Как се казваш, малкият?

— Не съм малък! — После отговори навъсено — Стейси.

— Добре, Стейси. Добре. Преследват ме. Вярваш ли ми?

— Да, преследват те. Сигурно не си се измъкнал от канализацията, за да си купиш пощенски картички. — Погледна изучаващо Ричърдс. — Май не си негър. Бая трудно е да се разбере с цялата тая мръсотия по тебе.

— Стейси, аз… — той се спря и прокара ръка през косата си. Когато отново проговори, изглеждаше, че приказва на себе си. — Трябва да се доверя на някого и попадам на дете. Дете! Господи, ти още нямаш шест години.

— През март ставам на осем! — каза ядосано момчето. — Сестра ми Каси е болна от рак — добави то — и много вика. Затова ми харесва тук. Сам си направих проклетата лампа. Ще запалиш ли цигара, мистър? Марихуана е.

— Не. Ти също не пуши. Искаш ли два долара, Стейси?

— Божичко, да! — но в очите му се появи недоверие. — Не си излязъл от шахтата, за да ми дадеш проклетите два долара. Това са глупости.

Ричърдс извади един нов долар и му го подаде. Момчето се втренчи в банкнотата със страхопочитание, почти с ужас.

— Имам още един за теб, ако доведеш брат си — каза Ричърдс, но като видя изражението му, добави бързо: — Ще ти го подам скришом, той няма да забележи. Доведи го сам.

— Ще си навлечеш беля, ако се опиташ да убиеш Брейдли. Той ще те накара да се изтропаш в обувката си…

— …и да си го изям. Знам вече. Тичай и го доведи. Изчакай, докато остане сам и тогава говори с него.

— Три долара.

— Не.

— Слушай, бе човек. За три долара поне мога да купя от аптеката нещо за Каси. Тогава няма да вика толкова.

Лицето на мъжа изведнъж се сгърчи, сякаш някой го бе убол, без момчето да забележи.

— Добре. Три.

— Нови долари — упорстваше малкият.

— За Бога, да! Да! Доведи го. Ако домъкнеш и ченгетата, няма да получиш нищо.

Момчето се спря, почти излязло от малката колиба.

— Ако мислиш, че ще го направя, значи си глупав. Мразя тия шибани копелета повече от всеки. И от дявола даже.

Той излезе, едно седемгодишно момче, което държеше живота му в мръсните си издрани ръце. Ричърдс беше твърде уморен, за да се страхува. Изгаси светлината, облегна се назад и заспа.

…междинно отчитане — минус 065…

Точно когато започна да сънува, обтегнатите му сетива го изтръгнаха от съня му. Объркан, в пълна тъмнина, Ричърдс остана за момент под властта на началото на своя кошмар — стори му се, че огромно полицейско куче тича към него като всяващо страх двуметрово живо оръжие. Преди да изкрещи от ужас, шепнещият глас на Стейси го върна към реалността.

— Ако ми е строшил проклетия фенер, ще го…

Някой му изшътка гневно. Парцалът на входа се отмести и Ричърдс включи лампата. Пред него бяха Стейси и един друг негър. Брейдли изглеждаше около осемнадесетгодишен, носеше кожено яке и гледаше Ричърдс със смесица от омраза и интерес. В ръката му щракна и заблестя острието на автоматичен нож.

— Ако имаш оръжие, хвърли го.

— Нямам.

— Хич не ти вярв… — той млъкна и очите му се разшириха — Хей, ти си оня тип от Безплатната телевизия. Дето видя сметката на Младежката християнска организация на Хънтлингтън авеню. — Върху навъсеното му черно лице се появи неволна усмивка. — Казаха, че си изгорил пет ченгета. Вероятно това означава петнадесет.

— Излезе от шахтата — каза Стейси важно. — Веднага разбрах, че не е дяволът. Знаех, че е някой бял негодник. Ще го намушкаш ли, Брейдли?

— Млъкни и ни остави да говорим — Брейдли измина разстоянието до края на ниската барака приведен неудобно и седна с лице към Ричърдс на една паянтова щайга за портокали. Погледна ножа в ръката си, сякаш изненадан, че е още там, и го прибра.

— Търсят те под дърво и камък — каза най-накрая.

— Вярно е.

— Къде отиваш?

— Не зная. Трябва да се измъкна от Бостън.

Брейдли се замисли:

— Ще дойдеш вкъщи с мен и Стейси. Трябва да поговорим, а тук не можем. Много е открито.

— Добре — каза уморено Ричърдс. — Все ми е едно.

— Ще минем отзад. Копоите цяла вечер обикалят. Сега вече знам защо.