Стивън Кинг - Бягащият човек

Когато Брейдли тръгна напред, Стейси силно изрита Ричърдс.

Той го погледна за момент, без да разбира нищо, и тогава си спомни. Подаде три нови долара на момчето и Стейси се погрижи те да изчезнат веднага.

…междинно отчитане — минус 064…

Жената беше много стара. Ричърдс си помисли, че никога не е виждал толкова стар човек. Носеше домашен халат от басма, сцепен под ръкава. Докато готвеше това, което бе купила с парите на Ричърдс, прастарата й гърда се люшкаше напред-назад зад цепката. Пожълтялата от никотина кожа на пръстите й беше напукана и се белеше, а ноктите й бяха отрязани до дъно. Стъпалата й, деформирани от години стоене права, приличаха на две обърнати лодки, обути в терлици от хавлиен плат. Изглежда сама се бе къдрила с маша в треперещата си ръка — усукана мрежа за коса придърпваше прическата й назад и й придаваше вид на килната настрани пирамида.

Лицето й бе делтата на времето — вече не черно или кафяво, а сивкаво, съшито с милион бръчки във всички посоки, неравно и провиснало, с торби под очите. Беззъбата й уста сръчно се справяше с цигарата, пъхната в нея, като изпускаше кълбета дим, който се натрупваше и увисваше около жената на малки сини облачета. Тя пуфкаше напред-назад, като описваше триъгълник между тигана, дъската за рязане и масата. Памучните й чорапи бяха навити под колената, а между тях и края на халата изпъкваха разширените й вени, напомнящи на часовникови пружини.

В апартамента витаеше духът на отдавна отишло си зеле.

В отдалечената спалня Каси изпищя, задави се и млъкна. Брейдли, ядосан и засрамен, бе казал на Ричърдс да не й обръща внимание. Тя имаше рак и на двата бели дроба, а скоро болестта беше плъзнала нагоре към гърлото и надолу към стомаха й. Каси беше петгодишна.

Стейси отново бе излязъл някъде. Докато Ричърдс и Брейдли разговаряха, влудяващият аромат на варено говеждо, зеленчуци и доматен сос започна да изпълва стаята, като изтласкваше миризмата на зеле в ъглите. Ричърдс едва сега разбра колко е гладен.

— Можех да те предам, човече, можех да те убия и да открадна всички тези пари. Да предам тялото ти. Да взема още хиляда долара и да ми е широко около врата.

— Не мисля, че би го сторил — каза Ричърдс. — Знам, че аз не бих могъл.

— Защо го правиш, все пак — попита раздразнен Брейдли. — Защо изобщо си се хванал? Толкова ли си алчен?

— Името на дъщеря ми е Кати. По-малка е от Каси. Има пневмония. И тя плаче непрекъснато.

Брейдли замълча.

— Може да оздравее. Не е същото като… на Каси. Пневмонията е просто настинка, но трябва да имаш лекарства и лекар. Всичко това струва пари. Тръгнах да спечеля пари по единствения възможен за мене начин.

— И пак си прекаран — каза Брейдли натъртено. — Прекарва те половината свят. Всяка вечер в шест и половина. И в този шибан свят твоето момиче щеше да е много по-добре в положението на Каси.

— Това не е вярно.

— Значи си по-куражлия от мен. Веднъж вкарах един тип в болницата — направих му херния. Един богат тип. Три дена ме гониха ченгетата. Обаче ти си по-смел — той извади цигара и я запали. — Може и да издържиш тридесет дни. Един милиард долара… Мамка му, ще трябва да си купиш товарен влак, за да си ги отнесеш.

— Не псувай, за Бога — обади се старата жена от другия край на стаята, където белеше картофи.

Брейдли не й обърна внимание.

— Ти и жена ти и малкото ти момиче ще се оправите, нещата ще тръгнат като по вода.

— Едва ли. Играта е нагласена. Видя ли двете пакетчета, които дадох на Стейси да пусне в пощата, преди да излязат с майка ти на покупки? Трябва да пускам две такива всеки ден преди полунощ — той обясни на Брейдли клаузата за прекратяване на плащането, каза му и за подозрението си, че са го проследили до Бостън по пощенските марки.

— Лесно можем да ги преметнем.

— Как?

— Няма значение. По-късно. Как ще се измъкнеш от Бостън? Търсят те навсякъде. Направо ги влуди, като им взриви копелетата в оная сграда. Снощи го даваха по телевизията. И твоите записи с торба на главата. Беше много хитро. Мамо! — извика раздразнено Брейдли. — Кога ще стане готово? Стопяваме се от глад пред очите ти.

— След малко — майка му похлупи богатото, тихо бълбукащо ядене и бавно влезе в спалнята, за да поседне до момичето.

— Не зная — каза Ричърдс. — Сигурно ще се опитам да намеря кола. Имам фалшиви документи, но не смея да ги използвам. Ще измисля нещо — тъмни очила може би и ще се махна от града. Мислех си да стигна до Върмънт и след това да премина в Канада.