Стивън Кинг - Бягащият човек

Брейдли изсумтя и стана, за да сложи чинии на масата.

— Вече са блокирали всяко шосе, излизащо от града. А човек с тъмни очила привлича вниманието. Ще те направят на кълцано месо, преди да си изминал и шест мили.

— Тогава не знам. Ако остана тук, ще приберат и тебе като съучастник.

Брейдли започна да подрежда чиниите.

— Да предположим, че намерим кола. Ти имаш парата, а аз име, което не им говори нищо. На Милк стрийт има един тип, който ще ми продаде уинт за триста. Ще хвана някое от моите момчета да я закара до Манчестър. Там ще е спокойно, защото ти си заклещен в Бостън. Ще ядеш ли, мамо?

— Да — тя излезе, клатушкайки се от спалнята. — Сестра ти заспа, слава Богу.

— Добре — той напълни три чинии с бамя и месо и спря. — Къде е Стейси?

— Каза, че отива до аптеката — отвърна майка му, която вече тъпчеше с бамя беззъбата си уста. — Щял да купува лекарство, тъй каза.

— Ако го пипнат копоите, ще му скъсам задника — Брейдли тежко седна на стола си.

— Няма — каза Ричърдс. — Той има пари.

— Ами ако нямаме нужда от твоята благотворителност?

Ричърдс се засмя и посоли месото си.

— Ако не беше той, досега сигурно щяха да са ме разкъсали. Мисля, че си спечели парите.

Брейдли се наведе напред и се съсредоточи върху храната си. Никой не проговори, докато не свършиха вечерята. Ричърдс и Брейдли два пъти си досипваха, а майката три пъти. Вече палеха цигарите, когато ключалката изскърца и всички се стегнаха. Влезе Стейси — гледаше виновно, изплашено и възбудено. В ръката си държеше кафява торба и подаде на майка си шише с лекарство.

— Това е хубаво лекарство. Оня старец Къри ме пита откъде съм бил взел два долара и седемдесет и пет цента да купя хубаво лекарство и аз му рекох да се изтропа в обувката си и да си го изяде.

— Не ругай, защото дяволът ще те намушка — каза майка му. — Ето ти вечерята.

Очите на момчето се разшириха:

— Господи, вътре има месо!

— Ами просто се изкензахме в манджата, за да се сгъсти — обади се Брейдли.

Момчето стреснато погледна нагоре, видя, че брат му се шегува и започна да яде.

— Този аптекар ще отиде ли при ченгетата? — тихо попита Ричърдс.

— Къри? Не. Не докато си мисли, че в това семейство има пари. Знае, че на Каси й трябват силни лекарства.

— Кажи сега за Манчестър.

— Да. Добре, Върмънт не става. Няма достатъчно наши хора. Полицаите пипат здраво. Ще хвана някой сигурен човек като Рич Гоулиън да закара уинта до Манчестър и да го остави на автоматичен паркинг. После аз ще те закарам до там с друга кола. — Той загаси цигарата си. — В багажника. Полицаите дебнат главно по страничните пътища. Ние ще тръгнем по 495-а магистрала.

— Доста опасно е за теб.

— О, няма да го направя безплатно. Ако Каси оздравее, тя тепърва ще има нужда от много неща.

— Дай Боже — каза майка му.

— И все пак е доста опасно.

— Брейдли ще накара всяко ченге, което му се изрепчи, да се изтропа в обувката си и да си го изяде — обади се Стейси, като си бършеше устата. Когато погледна Брейдли, очите му заблестяха от възхищение.

— Ей, разбойник, капеш се по ризата. — рече Брейдли и потупа Стейси по главата. — Можеш ли вече сам да се оправяш? Или още не си пораснал?

— Ако ни пипнат, ще влезеш за дълго — каза Ричърдс. — Кой ще се грижи за момчето?

— Сам ще се грижи за себе си, ако стане нещо. За себе си и за майка си. Още не са го арестували за нищо. Нали, Стейси?

Стейси категорично заклати глава.

— И знае, че ако открия нещо нередно, ще му счупя главата. Нали така, Стейси?

Стейси кимна.

— Освен това можем да използваме парите. Семейството има нужда от тях. Да не говорим повече за това, знам какво правя.

Брейдли излезе, за да даде на Каси лекарството. Ричърдс мълчаливо допуши цигарата си.

…междинно отчитане — минус 063…

Когато се събуди, беше още тъмно. Реши, че е около четири и половина. Каси пищеше и Брейдли стана от леглото си. Тримата спяха в задната спалня — малка стая с постоянно течение. Ричърдс и Стейси лежаха на пода. Майката спеше с Каси.

Ричърдс чу Брейдли да излиза от стаята. Дълбоко заспалият Стейси дишаше равномерно. В мивката издрънча лъжица. Писъците на момичето преминаха в откъслечни стонове, които постепенно заглъхваха. Ричърдс почти усещаше как Брейдли, застанал неподвижно някъде в кухнята, чака детето да утихне съвсем.

Той се върна, седна, пръдна, а после пружините на леглото изскърцаха, когато отново легна.

— Брейдли?

— Какво?

— Стейси каза, че тя е едва петгодишна. Вярно ли е?