Стивън Кинг - Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 069…

По тавана се преплитаха дебелите тръби на парното, покрити с паяжини. Котелът силно изгърмя и Ричърдс почти изкрещя от страх. Болезнената липса на адреналин в кръвта почти парализираше сърцето и краката му.

Тук също имаше вестници. Хиляди, наредени на купчини и вързани с канап. Безброй плъхове, цели семейства, се бяха настанили сред тях. Червените им подозрителни очи следяха натрапника. Отдалечи се от асансьора и спря в средата на помещението. На една от колоните видя разпределителна кутия, а от другата й страна бяха подпрени инструменти. Ричърдс взе един железен лост и тръгна, като следеше с очи напукания циментов под.

Забеляза капака на главната канализационна шахта вляво от себе си, почти до стената. Отиде до него и го разгледа, като се чудеше дали ловците вече знаеха, че е слязъл тук.

Капакът беше стоманен, с решетка в средата и диаметър около един метър. Между него и ръба на шахтата имаше дупка за лоста. Ричърдс го пъхна в нея, натисна и повдигна края на капака. Застъпи с крак лоста, хвана с ръце ръба на кръглата стоманена плоча, вдигна го нагоре и я обърна на цимента. Капакът силно издрънча и плъховете се разквичаха ужасени.

Тръбата се спускаше надолу под ъгъл четиридесет и пет градуса, а вътрешният й диаметър не беше повече от седемдесет и пет — осемдесет сантиметра. Беше много тъмна и силен пристъп на клаустрофобия стегна гърлото му. Твърде тясна, за да се движиш, твърде тясна дори да дишаш в нея. Но друг начин нямаше.

Обърна капака на пода и го избута до шахтата така, че да се показва съвсем малко от него, достатъчно, за да може да го хване отдолу, когато влезе в тръбата. След това отиде до разпределителната кутия, изкърти катинара с лоста и я отвори. Тъкмо щеше да почне да вади бушоните, когато му хрумна друга идея. Покрай цялата източна страна на помещението бяха струпани мръсни жълти камари от вестници. Отиде до тях и измъкна от джоба си смачкания кибрит, с който си бе палил цигарите. Бяха останали три клечки. Взе лист хартия от купа и го нави на руло. Притисна го с лакът към тялото си и запали една клечка. Тя изгасна още преди да се разгори. Втората се изплъзна от треперещите му пръсти и изсъска на мокрия цимент.

Третата пламна и не изгасна. Ричърдс приближи хартията, огънят я обхвана и тя се разгоря с весел блясък. Един плъх, вероятно надушил какво ще се случи след малко, изтича през краката му и се скри в тъмното.

Изведнъж си помисли, че няма никакво време, но изчака — нямаше повече клечки. Внимателно пъхна горящия лист в една пролука във високата до гърдите стена и се успокои чак когато видя огънят да се разпространява.

Големият резервоар за гориво на сградата беше вграден в съседната стена. Сигурно щеше да избухне. Поне така си мислеше Ричърдс.

Сега вече тичайки, той отиде до разпределителната кутия и започна да издърпва дългите цилиндрични бушони. Беше извадил повечето от тях, когато изгаснаха лампите в мазето. Отправи се пипнешком към шахтата. Разгарящите се вестници хвърляха бледи трепкащи отблясъци.

Седна на ръба и краката му увиснаха. После внимателно се плъзна надолу. Когато главата му беше под нивото на пода, той притисна коленете си в двете страни на тръбата, за да се задържи, и вдигна ръце. Беше трудна и бавна работа. Нямаше достатъчно пространство. Чуваше пращенето от пожара, а светлината, вече яркожълта, заливаше помещението. Треперещите му пръсти напипаха ръба на шахтата. Протегна ръце и хвана капака. Започна да го придърпва напред, като поемаше все по-голямата тежест с мускулите на гърба и врата си. Когато прецени, че между капака и гнездото му остават милиметри, Ричърдс се напрегна и дръпна с всичка сила напред. Той влезе на мястото си и издрънча глухо, като изви назад китките му. Ричърдс отпусна колене и се плъзна надолу като момче на пързалка. Повърхността на шахтата беше покрита с тиня и това го улесняваше. Три метра и половина по-надолу тръбата преминаваше в хоризонтален участък. Краката му се удариха силно и той остана там като пияница, облегнат на улична лампа.

Не можеше да премине в хоризонталната тръба. Подобната на полуразгънат лакът извивка на шахтата беше прекалено тясна. Усети нов пристъп на клаустрофобия, силен и задушаващ. «Заклещен — повтаряше мозъкът му. — Заклещен тук долу. Заклещен, заклещен…»

С мъка потисна писъка в гърлото си. «Успокой се. Вярно, много е изтъркано, много банално, но трябва да останеш съвсем спокоен. Съвсем спокоен. Защото си на края на тази тръба и не можеш да продължиш нито нагоре, нито надолу и ако проклетият резервоар гръмне, ще станеш на фрикасе, а…»