Стивън Кинг - Бягащият човек

— Слушай, т’ва бяха единствените ми пет цента. Машината за дъвки ми изяде парата! Тая…

— Сега ще извикам ченгето — администраторът се обърна към копчетата на едно табло. Сакото му, беглец от някой оказионен щанд, се залюля уморено около кльощавия му задник.

Момчето изрита стоманения крак на автомата и хукна към вратата.

— Гаден бял педераст!

Администраторът погледна след него, а бутонът за охраната, истински или измислен, остана ненатиснат. Усмихна се на Ричърдс. Зъбите му приличаха на стара клавиатура с няколко липсващи клавиша.

— Вече не можеш да говориш с негрите. Ако бях шеф на Мрежата, щях да ги държа всички зад решетките.

— Наистина ли си е загубил монетата? — попита Ричърдс, докато се подписваше в книгата като Джон Дийгън от Мичигън.

— И така да е, откраднал я е — каза администраторът. — Предполагам, че не ме лъжеше. Но ако му бях дал петте цента, до довечера двеста негърчета щяха да дойдат и да твърдят същото. Къде се учат да говорят така? Ей това искам да знам. На родителите им не им ли пука какво правят? Колко време ще останете, мистър Дийгън?

— Не знам. В града съм по работа — опита се да докара една приветлива усмивка и когато успя, се усмихна широко. Администраторът го забеляза веднага (вероятно от отражението на Ричърдс, което го гледаше от дълбините на плота от фалшив мрамор, излъскан от милиони лакти) и се усмихна в отговор.

— Петнадесет и петдесет, мистър Дийгън — той плъзна към него ключа, закачен на изтъркан дървен ключодържател.

— Благодаря — Ричърдс плати в брой.

Пак не му поискаха личната карта. Бог да поживи Младежката християнска организация. Отиде до асансьорите и погледна към библиотеката в края на коридора вляво. Беше слабо осветена от оплюти от мухите жълти глобуси, а един стар човек прелистваше някаква книга, като бавно и методично обръщаше страниците с треперещ пръст. От мястото си до асансьорите Ричърдс чуваше тежкото му дишане и усети смесица от ужас и съжаление.

Асансьорът звънна, когато слезе на етажа и вратите му се отвориха мързеливо. Когато влезе, администраторът каза високо:

— Срамота и грях е. Всички бих ги сложил зад решетките — Ричърдс вдигна поглед, като мислеше, че администраторът говори на него, но той не гледаше никого.

Фоайето беше съвсем празно и съвсем тихо.

…междинно отчитане — минус 072…

Коридорът на петия етаж смърдеше на урина. Беше толкова тесен, че Ричърдс усети пристъп на клаустрофобия, а някога червеният килим се бе протрил толкова, че в средата бяха останали само нишки. По някои от боядисаните в стандартното сиво врати личаха пресни следи от ритници, удари и опити за взлом. На всеки двадесет крачки надписи предупреждаваха, че ПУШЕНЕТО Е ЗАБРАНЕНО СЪС ЗАПОВЕД. Вратата на общата баня и тоалетна се намираше в средата на коридора и изведнъж вонята на урина се засили. Ричърдс автоматично я свързваше с отчаяние. Зад сивите врати неспокойно се движеха хора — като животни в клетки, отвратителни и страшни животни, които никой не бива да вижда. Пиянски глас пееше нещо, което би трябвало да е „Аве Мария“. Зад друга врата се чуваха странни крякащи звуци. Стара кънтри мелодия зад трета („Нямам пари за телефона, а съм толкова самотна…“). Тътрещи се крака. Самотно изскърцване на пружина. Плач. Смях. Истерични крясъци. И всичко това потопено в тишина. И тишина. И тишина. Един мъж с неприятни хлътнали гърди мина покрай Ричърдс, без да го погледне. В ръката си държеше парче сапун и хавлия. Беше обул долнище на сива пижама, привързано с канап на кръста, а на краката си имаше евтини чехли.

Ричърдс отключи стаята си и влезе. Вратата беше с резе и той го дръпна. Имаше легло с почти бели чаршафи и военно одеяло. Имаше бюро, от което липсваше второто чекмедже. Имаше картина на Христос на стената. Имаше стоманена тръба с две закачалки, закрепена в правия ъгъл между две стени. Нямаше нищо друго освен прозореца, който гледаше в тъмнината отвън. Часът беше десет и петнадесет.

Ричърдс закачи якето, събу си обувките и се изтегна на леглото. Осъзна колко нещастен, незначителен и уязвим е в тази стая. Сякаш цялата вселена се бе превърнала в разбрицана таратайка, която скърца, трака и гърми около него, устремена надолу, към ръба на бездънна пропаст. Устните му се разтрепераха и той беззвучно заплака.

Не го записа на лентата. Лежеше втренчен в тавана, нацепен от милион пукнатини, като глинен съд, изваден от пещта на някой некадърен грънчар. Повече от осем часа бяха по петите му. Беше спечелил повече от осемстотин долара от аванса си. Господи, все още е длъжник. И не успя да се види по телевизията. Спектакълът с торбата на главата.