Стивън Кинг - Бягащият човек

Плувнал в пот, Ричърдс се изправи. Нямаше дори оръжие. Все още.

„Бягай! Бързо!“

Бостън като начало. Ще свърши работа.

…междинно отчитане — минус 074…

Напусна стаята си в пет следобед и слезе във фоайето. Администраторът се усмихваше, вероятно в очакване на вечерната си почивка.

— Добър ден, мистър… ъ-ъ…

— Спрингър — Ричърдс се усмихна в отговор. — Изглежда, имам късмет, приятелю. Трима клиенти, които изглеждат… отзивчиви. Ще остана в прекрасната ви стая още два дни. Може ли да платя предварително?

— Разбира се, сър.

Парите преминаха от едната ръка в другата. Все още усмихнат, Ричърдс се върна в стаята си. Коридорът беше празен. Закачи табелката „НЕ БЕЗПОКОИТЕ“ на дръжката на вратата и бързо изтича до противопожарното стълбище. Имаше късмет и не срещна никого. Слезе до приземния етаж и се измъкна незабелязано от страничния изход. Дъждът беше спрял, но навъсените облаци все още висяха над Манхатън. Въздухът миришеше като разтекла се батерия. Ричърдс се отказа от куцането и тръгна бързо. Измина пеша разстоянието до терминала на електробусите Порт Оторити. Все още можеше да си купиш билет за кола на „Грейхаунд“, без да казваш името си.

— Бостън — обърна се Ричърдс към брадатия продавач зад гишето.

— Двадесет и три парчета, приятел. Тръгва точно в шест и петнадесет.

Подаде парите. Оставаха му близо три хиляди долара. Трябваше да убие един час, а чакалнята беше претъпкана с хора — много от тях доброволци със сини барети и млади, безизразни и жестоки лица. Купи си порносписание, седна, разтвори го пред себе си и се прикри зад него. През следващия час остана втренчен в списанието, като от време на време обръщаше страницата, за да не изглежда като статуя. Когато рейсът пристигна на сектора, той се затътри към отворените врати заедно с останалите пътници.

— Ей! Ей, ти!

Ричърдс се огледа. Едно ченге се приближаваше тичешком. Замръзна на мястото си, неспособен да помръдне. Някаква част от мозъка му крещеше, че точно тук ще му е краят, тук, в този лайнян автобусен терминал с парчета размазана дъвка по пода и обичайните гнусотии, надраскани по наслоените с мръсотия стени. Плячка на някакво тъпо ченге с повече късмет.

— Спрете го! Спрете го!

Полицаят гледаше в друга посока. Не беше за него. Ричърдс го видя — някакво дрипаво хлапе, което тичаше към стълбите, размахало дамска чанта в ръката си и поваляше хората, застанали на пътя му, като кегли за боулинг. То и преследвачът му се скриха от погледа, като взимаха по три стъпала наведнъж. Групата от посрещачи и пътници ги погледна със слаб интерес и повече не им обърна внимание, сякаш нищо не се беше случило.

Ричърдс се нареди на опашката, разтреперан и вледенен. Срути се в една седалка в дъното на автобуса. Машината безшумно изкачи рампата и навлезе в потока на движението. Полицаят и неговата жертва бяха изчезнали в тълпата от хора.

„Ако имах оръжие, щях да го застрелям на място — помисли си Ричърдс. — Господи, о, Господи.“

„Следващия път няма да е крадец на чанти. Следващия път ще си ти.“

…междинно отчитане — минус 073…

Сградата на Младежката християнска организация в Бостън се издигаше в горния край на Хънтингтън авеню. Тя беше огромна, стара и почерняла с годините, приличаше на гигантски сандък. Намираше се в някога (средата на миналия век) по-добрата част на града. Издигаше се като гузен спомен за друго време, други дни, а старомодните неонови букви още примигваха над сцената на този грешен театър. Изглеждаше като скелета на една унищожена идея.

Когато Ричърдс влезе във фоайето, администраторът спореше с едно дребно и дрипаво чернокожо момче, облечено в килболна фланелка, която беше толкова голяма, че се спускаше върху сините му джинси чак до коленете. Темата на спора, изглежда, беше автоматът за дъвки, поставен до входната врата.

— Загубих си петте цента, беличък. Загубих си шибаните пет цента.

— Ако не се махнеш, ще извикам полицая на сградата, момче. Толкоз! Повече няма да говорим.

— Ама тая шибана машина ми взе парите.

— Спри да псуваш, отрепко.

Администраторът, строг мъж, който изглеждаше в края на тридесетте, се пресегна и сграбчи фланелката. Тя беше прекалено широка, за да може да разтърси момчето в нея.

— Хайде, изчезвай. Свърших с приказките.

Момчето разбра, че не се шегува и почти комичната маска на омраза и войнственост под естествения му слънчев загар се разпадна и смени от обидена и отчаяна гримаса.