Стивън Кинг - Бягащият човек

Един уинт тръгна от клетката пред книжарницата и мястото му веднага зае спортен форд. Колата се сниши и остана на един инч от платното, когато шофьорът — ниско подстриган мъж, пушещ тридесетсантиметрова цигара, изключи от скорост. После леко подскочи, когато пътникът — конте в бял ловен костюм, слезе и изчезна в магазина.

Ричърдс въздъхна. Броенето на коли се оказа скучна игра. Съотношението между фордовете и най-близкия им съперник беше 78:40. Крайният резултат можеше да се предскаже по-лесно и от следващите избори.

Някой заблъска по вратата. Ричърдс застина.

— Франки? Вътре ли си, Франки?

Ричърдс не отговори. Не помръдваше, скован от страх.

— Да го духаш, Франки-бейби — чу се пиянско изхилване и отдалечаващи се стъпки. Почука се на следващата врата. — Тук ли си, Франки?

Сърцето му бавно слезе от гърлото.

Фордът потегли и друг зае мястото му. Седемдесет и деветият. По-дяволите.

Мина пладне. После стана един часът. Ричърдс го разбра по далечното биене на църковни камбани. По някаква ирония човекът, който броеше всеки час, нямаше часовник.

Измисли си друг вариант на играта. За «Форд» — две точки, «Стюдбейкър» — три, «Уинт» — четири. Брои се до петстотин коли.

Може би петнадесет минути по-късно забеляза младия мъж в черно-бяло спортно сако. Стоеше облегнат на един стълб до книжарницата, зачетен в някакъв концертен плакат. Никой не го гонеше оттам. Полицаите сякаш не го забелязваха.

«Плашиш се от сенки, мой човек. След малко ще почнеш да ги виждаш в ъглите на стаята.»

Уинт с огъната броня. Жълт форд. Стар стюдбейкър със свистящ, описващ малки кръгчета, ауспух. «Фолксваген» — умряла работа, те са извън класацията. «Стюдбейкър».

На пневмобусната спирка на ъгъла стоеше равнодушно мъж, запалил дълга цигара. Около него нямаше други чакащи. Естествено. Пневмобусите бяха преминали и Ричърдс знаеше, че следващият ще дойде чак след четиридесет и пет минути.

Усети студ да сковава слабините му.

Стар човек вървеше по отсамния тротоар и от време на време се облягаше на стената на сградата.

Други двама, облечени в дебели балтони, слязоха от едно такси, като разговаряха оживено. Зачетоха се в менюто на витрината на ресторант «Стокхолм».

Мина някакъв полицай, поговори с човека на спирката и продължи пътя си.

Ричърдс забеляза със смътен страх, че много от безделниците пред таблото се влачеха значително по-бавно. Дрехите и походката им му се сториха странно познати, сякаш винаги са се навъртали тук, а той чак сега усещаше присъствието им, колебливо и с изненада, както разпознаваш гласовете на умрели хора в сънищата си.

Полицаите също бяха повече.

«Поставят ми капана» — мисълта го хвърли в безпомощен и безнадежден ужас.

«Не — поправи се той. — Отдавна си в капана.»

…междинно отчитане — минус 070…

Ричърдс бързо отиде до банята. Беше спокоен, опитваше се да не обръща внимание на страха, тъй както човек, застанал на висока скала над морето, не обръща внимание на дъждовната капка. Можеше да се измъкне, само ако запази разума си. Паниката означаваше бърза смърт.

Под душа някой пееше дрезгаво и фалшиво популярна песен. При писоарите и умивалниците нямаше хора.

Беше се сетил за този номер без усилие, докато стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как методично и застрашително засилват обръча около сградата. Ако не му беше хрумнала тази мисъл, още щеше да стои там, като Аладин, втренчен в дима от лампата, който се превръща в могъщ дух. Бяха използвали този трик като деца, за да крадат вестници от мазетата на блоковете. Моли ги купуваше за по пет цента килограма.

С рязко дръпване изтръгна от стената една от телените скоби, в които някога е имало четки за зъби. Беше малко ръждясала, но щеше да свърши работа. Тръгна към асансьорите, като пътьом изправяше телта.

Натисна копчето. Мина цяла вечност, докато асансьорът слезе от осмия етаж. Клетката беше празна. Слава Богу.

Влезе в нея, хвърли поглед в двете посоки на коридора и се обърна към редицата бутони. До копчето с надпис за мазето имаше процеп, вероятно за картата на портиера. Фотоклетка я проверяваше и чак след това той можеше да го натисне и да слезе в мазето.

«Ами ако не стане? Не мисли за това. Не мисли сега за това!»

Изкривил лице в очакване на електрически удар, Ричърдс едновременно пъхна телта в процепа и натисна копчето. Шумът отвътре прозвуча като кратка електронна ругатня. Ръката му изтръпна, разтърсена от слаб ток. И нищо друго. После металната решетка прегради изхода, вратите се затвориха и асансьорът се заклати неохотно надолу. От процепа се издигаше тънка струйка синкав дим. Ричърдс се дръпна от вратите и загледа проблясващите цифри на етажите. Когато светна «П», моторът високо горе издаде стържещ звук и изглеждаше, че кабината ще спре. Но след миг (вероятно решила, че е изплашила Ричърдс достатъчно) тя продължи надолу. Двадесет секунди по-късно вратите се отвориха и той излезе в огромното и полутъмно мазе. Някъде капеше вода. Наблизо претича подплашен плъх. Иначе беше сам. Засега.