Стивън Кинг - Бягащият човек

Къде ли бяха сега? Все още в Хардинг? Ню Йорк? Или на път за Бостън? Не, не може да са тръгнали насам, нали? Нямаше никакви блокади по пътя на автобуса. Беше напуснал най-големия град на света незабелязан, а тук беше с фалшиво име. Не е възможно да са го усетили. Няма начин.

Поне два дни можеше да разчита на християните в Бостън. После можеше да тръгне на север към Ню Хемпшир или Върмънт. Или на юг към Хартфърд, Филаделфия или дори Атланта. На изток беше океанът, а зад него Англия и Европа. Това беше интересна идея, но по всяка вероятност неизпълнима. За полета щеше да му трябва личната карта. Ако се вмъкнеше гратис, а и при военното положение във Франция, залавянето му би било много лесно. И това би означавало бърз и окончателен край на всичко. На запад не можеше да припари. На запад беше най-горещо.

„Ако не можеш да търпиш жегата, излез от кухнята.“ Кой го беше казал? Моли сигурно знаеше. Ухили се и се почувства по-добре.

Слабият звук от радио достигна до ушите му.

Добре би било да си намери оръжие сега, тази вечер, но беше прекалено уморен. Беше уморен от пътуването. Беше уморен от преследването. И с един животински инстинкт, много по-силен от разума, усещаше, че съвсем скоро можеше да му се наложи да спи в някой леден канал или в задръстена от бурени и боклуци канавка.

Оръжието — утре вечер.

Изключи лампата и заспа.

…междинно отчитане — минус 071…

Отново беше време за записа.

Ричърдс стоеше със задник пред обектива и си тананикаше мелодията на „Бягащият човек“. Калъфката на възглавницата, отново на главата му, беше обърната наопаки, за да не се вижда надписът на лицевата й страна.

Камерата бе предизвикала у него чувство за хумор, което той никога не беше предполагал, че притежава. Винаги се бе мислил за мрачен човек с много малко хумор в себе си. Опасността от приближаващата смърт бе открила в него един скрит комедиант.

Когато касетката изскочи, той реши да остави следващата за следобеда. Чувстваше се отегчен, сам и изолиран в стаята си и дотогава сигурно щеше да му хрумне нещо друго.

Облече се бавно, отиде до прозореца и се загледа навън. Четвъртък. Сутрешният трафик в двете посоки на Хънтингтън авеню беше натоварен. По тротоарите бавно се движеха тълпи от пешеходци. Някои от тях спираха пред яркожълтото електронно табло на трудовата борса. На всеки ъгъл имаше ченгета. Ричърдс сякаш ги чуваше: „Движи се! Няма ли къде да отидеш? Изчезвай, мухльо!“ Придвижваш се до следващия ъгъл, където е точно както при първия, и насила те карат да продължиш. Ако се опиташ да противоречиш, ще те пребият.

Ричърдс се замисли дали да рискува, да мине през коридора и да се изкъпе. Накрая реши, че е безопасно. Тръгна с кърпа на рамото, не срещна никого и влезе в банята. Смесваха се миризмите на урина, изпражнения, повръщано и дезинфекционни материали. Всички врати на кенефите бяха изкъртени, разбира се. Над писоара някой беше надраскал с тридесет сантиметрови букви: „ДА Й ГО НАЧУКАМ НА ТЕЛЕВИЗИОННАТА МРЕЖА“. Изглеждаше написано от много ядосан човек. В един от писоарите имаше купчина изпражнения. "Сигурно е бил наистина пиян — помисли си Ричърдс. По нея пълзяха няколко лъскави мухи. Не се отврати — гледката беше прекалено позната, — но все пак не съжали, че си е взел обувките.

В банята нямаше никой. Теракотата на пода беше напукана. В долната част на стените зееха дупки. Нагласи ръждясалата тръба на душа, завъртя крана на горещата вода, изчака, докато потече хладка, и бързо се изкъпа. Използва люспата сапун, която намери на пода. Или администрацията не си даваше зор да постави нов, или го беше отмъкнал прислужникът.

На връщане към стаята един човек с отвратителна заешка уста му подаде някаква религиозна брошура.

Ричърдс загащи ризата си, седна на леглото и запали цигара. Беше гладен, но реши да излезе и да хапне нещо, когато се стъмни.

От скука застана отново до прозореца. Започна да брои различните марки коли — фордове, шевролети, плимути, „Фолксваген“, „Уинт“, «Стюдбейкър», «Реймблър-Сюприйм». Печели най-често срещаната. Глупава игра, но по-добре от нищо.

Надолу по Хънтингтън авеню се намираше Североизточният университет, а точно срещу прозореца — автоматизирана книжарница. Докато Ричърдс броеше колите, в нея непрекъснато влизаха и излизаха студенти. Изглеждаха съвсем различно от безработните пред електронното табло. Бяха късо подстригани и сякаш всички носеха пъстри вълнени якета — последната университетска мода. Вървяха през смазващата тълпа и влизаха за покупките си с фамилиарно снизхождение към всички, което удиви и ужаси Ричърдс. На малкия паркинг пред книжарницата спираха и тръгваха спортни, често екстравагантни коли, повечето от тях с лепенки на университети по задните прозорци — Североизточен, Мичигънски, Бостън колидж, Харвард. По-голямата част от безделниците пред таблото не обръщаха внимание на колите, но някои се бяха втренчили в тях с безмълвен и отчаян копнеж.