Стивън Кинг - Бягащият човек

— Някой ще изяде собствените си ташаци заради тази снимка на жена ми.

— По-високо, мистър Ричърдс — извика Томпсън с точно необходимото презрение в гласа, — никой няма да ви нарани… поне засега.

Публиката избухна в нови крясъци и неистови ругатни, Ричърдс рязко се обърна и я изгледа. Млъкнаха, сякаш ги беше ударил. Жените го гледаха втренчено, в очите им имаше и ужас, и възбуда. Мъжете се бяха озъбили със смъртна омраза в погледите.

— Копелета! — изкрещя той. — Щом толкова искате да видите как някой умира, защо не се избиете помежду си?

Нови крясъци заглушиха последните му думи. Хора от публиката (вероятно платени) се опитваха да се качат на сцената. Полицаите ги удържаха назад. Ричърдс стоеше изправен срещу тях.

— Благодаря ви, мистър Ричърдс, за тези мъдри слова — този път презрението беше съвсем явно и тълпата го гълташе жадно, сега поуспокоена. — Бихте ли желали да кажете на зрителите в студиото колко дълго мислите, че ще издържите?

— Искам да кажа на всички в студиото и пред екраните, че това не беше жена ми. Това беше гадна фалшификация…

Тълпата го заглуши. Виковете на омраза почти достигнаха върха си. Томпсън ги изчака да се успокоят малко и повтори:

— Колко дълго очаквате да издържите, мистър Ричърдс?

— Очаквам да издържа тридесет дни — каза той уверено. — Не мисля, че имате човек, който може да ме хване.

И пак ревове и размахани юмруци. Някой хвърли домат. Боби Томпсън се обърна към публиката и извика:

— След тези евтини и самоуверени думи мистър Ричърдс ще бъде отведен от нашата сцена. Утре на обед започва ловът. Запомнете лицето му! Може да го видите до себе си в пневмобуса, в самолета, на щанда за вестници, на кварталната арена за килбол. Тази вечер е в Хардинг. Утре в Ню Йорк? Бейзи? Албукерк? Кълъмоъс? Промъкващ се край дома ви? Ще съобщите ли за него?

— Да-а-а!!! — ревеше тълпата.

Ричърдс рязко сви ръцете си и им показа среден пръст и с двете. Този път атаката на сцената съвсем не изглеждаше режисирана. Ричърдс беше бързо избутан към изхода вляво, преди да са успели да го разкъсат пред камерата — така щяха да съсипят цялата програма и доходите от нея.

…междинно отчитане — минус 080…

Килиън стоеше зад кулисите и се тресеше от удоволствие.

— Чудесен спектакъл, мистър Ричърдс. Чудесен! Господи, ако можех, щях да ви дам премия. И това с ръцете… превъзходно!

— Опитвам се да доставя удоволствие — каза Ричърдс.

Мониторите вече предаваха рекламите.

— Дай ми проклетата камера и си го заври отзад.

— Физиологически това е невъзможно — Килиън продължаваше да се усмихва, — но ето ви камерата. — Той я взе от техника, който я държеше. — Заредена и готова за работа. А това са касетките — той му даде малка, учудващо тежка продълговата кутия, увита в непромокаема материя.

Ричърдс пусна камерата в единия си джоб, а касетките в другия.

— Добре. Къде е асансьорът?

— Не бързайте. Имате още време… всъщност точно дванадесет минути. Вашата дванадесетчасова преднина започва да изтича официално в шест и половина.

Яростните викове отново бяха започнали. Ричърдс погледна през рамо и видя, че е излязъл Лафлин. Съчувстваше му от сърце.

— Харесвате ми, Ричърдс, и мисля, че ще се справите добре — каза Килиън. — Стилът ви е груб, а това ми доставя огромно удоволствие. Знаете ли, аз съм колекционер. Специализирам се в областта на пещерното изкуство и египетските артефакти. Вие сте по-сходен с пещерните рисунки, отколкото с египетските вази, но това е без значение. Бих искал да мога да ви запазя, да ви колекционирам, ако щете — точно както моите азиатски пещерни рисунки са събрани и съхранени.

— Вземи си графиката на мозъчните ми вълни, копелдак. Те са записани.

— Затова искам да ти дам един съвет, Бен — продължи Килиън, без да му обръща внимание. — Наистина нямаш шанс. Никой не може да има, когато го преследва цялата нация и при съвършеното оборудване и подготовка на ловците. Но ако се движиш ниско, ще издържиш по-дълго. Използвай краката си вместо оръжията, които евентуално ще имаш. И стой близо до твоите хора — той вдигна пръста си към Ричърдс, за да подсили думите си, — не тези добри хорица от средната класа, те те мразят в червата. За тях ти символизираш всички ужаси на това мрачно и неспокойно време. Там не всичко беше театър с предварително подготвена публика, Ричърдс. Мразят те в червата! Успя ли да го усетиш?

— Да — отвърна Ричърдс — Усетих го. Аз също ги мразя.

Килиън се усмихна: