Стивън Кинг - Бягащият човек

— Не.

— В такъв случай мистър Килиън ще уточни още една парична подробност с вас.

Те се върнаха до мястото, където Дан Килиън разговаряше с Артър Бърнс. Ричърдс помоли за още една бутилка „Рути-тут“ и я получи.

— Мистър Ричърдс — зъбите на Килиън заблестяха срещу него. — Както знаете, вие напускате студиото невъоръжен. Но това не значи, че не можете да се въоръжите по честен или нечестен начин. Вие или семейството ви получавате допълнително по сто долара за всеки Ловец или представител на властта, когото успеете да ликвидирате, това…

— Знам, не ми го казвайте. Това е хубаво зрелище.

Килиън се усмихна доволно.

— Колко сте проницателен. Точно така. Все пак внимавайте да не убиете невинни наблюдатели, това не е хубаво.

Ричърдс не каза нищо.

— Друг аспект от програмата са…

— Доносниците и независимите фотографи. Знам.

— Те не са доносници. Те са добри северноамерикански граждани — трудно беше да се разбере дали обидата в гласа му е истинска или престорена. — Както и да е. Всеки, който ви забележи и докладва, получава награда осемстотин долара. За потвърдени сведения се плащат още сто долара, а за сведения, които доведат до убийството ви — хиляда. На независимите фотографи се дават по десет долара на един фут лента и…

— Почивка в живописната Ямайка с парите от кръвта ми — извика Ричърдс и разпери ръце. — Снимката ти в сто триизмерни седмичника. Идолът на милиони. Пишете за подробности…

— Достатъчно — каза тихо Килиън.

Боби Томпсън пилеше ноктите на ръцете си. Виктър беше излязъл и се чуваше как крещи на някого за ъглите на камерите.

Килиън натисна едно копче.

— Мис Джоунс? Готови сме за вас, скъпа.

Той стана и отново предложи ръката си.

— Сега гримът, мистър Ричърдс. После ще изпробваме осветлението. Ще останете зад кулисите и няма да се видим до появяването ви на сцената. И така…

— Беше ми страшно приятно — каза Ричърдс.

Не пое ръката му. Мис Джоунс го изведе. Часът беше два и половина.

…междинно отчитане — минус 081…

Ричърдс стоеше зад кулисите между две ченгета, заслушан в публиката, която неистово аплодираше Боби Томпсън. Беше нервен. Осмиваше се заради това, но не помагаше. Беше шест часът и една минута.

— Първият състезател тази вечер е умен и находчив мъж от южната част на нашия град, отвъд Канала — говореше Томпсън.

На монитора се появи много контрастна снимка на Ричърдс в сивата му и раздърпана работна риза, направена от скрита камера предишните дни. Това, което се виждаше на заден план, приличаше на чакалнята на петия етаж. „Снимката е ретуширана“, помисли си Ричърдс. Очите му изглеждаха по-дълбоки, челото по-ниско, а бузите — хлътнали. Четката на някой майстор бе придала на устата му изкривено и подигравателно изражение. И в резултат на всичко това на монитора Ричърдс изглеждаше ужасяващ — ангелът на смъртта в града, не особено умен, но надарен с първичните инстинкти на звяра. Зъл дух, страшилище за всеки, който живее в хубав апартамент в цивилизованата част на града.

— Името на човека е Бенджамин Ричърдс. Двадесет и осем годишен. Запомнете добре това лице. След половин час той ще дебне отвън. Потвърдените сведения за него ви носят сто долара. Сведения, които доведат до убийството му, ви носят хиляда.

Умът на Ричърдс блуждаеше, но изведнъж си дойде на мястото.

— …а това е жената, която ще получи парите на Ричърдс ако и когато падне!

На монитора се появи снимка на Шийла, но четката отново беше работила, този път държана от по-твърда ръка. Резултатите бяха жестоки. Сладкото й, макар и не особено красиво лице се бе превърнало в лице на някаква невзрачна повлекана. Пълни и подпухнали устни, очи, блестящи от алчност, наченки на двойна брадичка, която изчезваше надолу към разголените й гърди.

— Копеле! — изсъска Ричърдс през здраво стиснатите си зъби.

Хвърли се напред, но силните ръце на полицаите го задържаха.

— Кротко, мой човек, това е само снимка.

Миг по-късно излезе на сцената, наполовина воден, наполовина влачен от ченгетата. Публиката реагира веднага:

— У-у-у! Боклук! Само излез навън, мръснико! Убийте го! Убийте го, копелето! Ще го духаш! Излизай!

Боби Томпсън протегна ръце напред и добродушно извика:

— Тихо, моля ви. Нека чуем той какво има да ни каже.

Публиката утихна, но неохотно. Ричърдс стоеше с наведена глава като бик под прожекторите. Знаеше, че излъчва точно тази злоба и омраза, която те очакваха, но не можеше да направи нищо. Той втренчи в Томпсън тежкия си, налят с кръв, поглед.