Стивън Кинг - Бягащият човек

— Ето защо ще те убият — той хвана ръката на Ричърдс и я стисна с изненадваща сила. — Оттук.

Зад тях Боби Томпсън дразнеше Лафлин и очароваше публиката. Стъпките им глухо кънтяха в един бял коридор, сякаш повтаряха: „Сам. Съвсем сам.“ Асансьорът беше в дъното.

— Тук се разделяме — каза Килиън. — Слизаш направо на улицата. За девет секунди.

Подаде ръката си за четвърти път и Ричърдс отново отказа да я стисне. Той се замисли за момент.

— Какво ще стане, ако тръгна нагоре? — Ричърдс кимна с глава към тавана и осемдесетте етажа над него. — Кого мога да убия горе? Кого мога да убия, ако се изкача до края?

Килиън се засмя и натисна копчето на асансьора. Вратите се отвориха рязко.

— Ето това ми харесва в теб, Ричърдс. Мислиш на едро.

Ричърдс влезе в асансьора. Вратите се плъзнаха една към друга.

— Движи се ниско — повтори Килиън и Ричърдс остана сам.

Стомахът се качи в гърлото му, когато асансьорът полетя надолу.

…междинно отчитане — минус 079…

Вратите се отвориха отново на улицата. Едно ченге стоеше на улицата откъм Никсън Мемориъл парк, но не го погледна, когато излезе. Само потупа замислено палката си, загледан в ситните дъждовни капки, които изпълваха въздуха. С ръмежа се бе спуснал и ранен здрач над града. Лампите светеха загадъчно в тъмнината, а минувачите по Рампърт стрийт бяха нереални силуети в сянката на сградата на Игрите. Ричърдс предположи, че изглежда по същия начин. Той вдишваше дълбоко влажния, наситен със сяра въздух. Беше приятен въпреки вкуса. Струваше му се, че е излязъл от затвора, въпреки че просто го бяха преместили от една килия в друга. Въздухът беше добър. Въздухът беше прекрасен.

„Стой близо до твоите хора“ — бе казал Килиън. И беше прав, разбира се. Ричърдс нямаше нужда да му го казват. Знаеше и друго, че когато утре на обед примирието свърши, най-напечено ще е в Кооп сити. Но дотогава той ще е през девет планини в десета.

Извървя три пресечки и хвана такси. Надяваше се екранът в колата да е повреден, както в повечето таксита, но този работеше идеално и тъкмо предаваше надписите в края на „Бягащият човек“.

„По дяволите“.

— Накъде, приятел?

— Робърт стрийт — това беше на пет пресечки от адреса, който му трябваше. След като слезеше от колата, щеше да мине през задните дворове и да стигне до къщата на Моли.

Шофьорът натисна газта. Старият бензинов двигател гръмна в нестройна симфония от блъскащи бутала и оглушителен шум. Ричърдс се облегна назад в тапицираната с изкуствена кожа седалка, като се надяваше, че там сянката е по-плътна.

— Ей, току-що те видях на екрана — възкликна шофьорът, — ти си оня тип Причърд!

— Причърд, точно така — каза Ричърдс примирено.

Сградата на Игрите се смаляваше зад тях. И въпреки лошия късмет с таксито една сянка в съзнанието му също изчезваше.

— Господи, куражлия си, братче. Казвам ти, куражлия си! Ще те убият. Знаеш ли това? Направо ще те размажат. Ама давай, щом ти стиска.

— Точно така. И аз съм ги стиснал.

— И той ги бил стиснал! — повтори шофьорът. Беше въодушевен. — Ей, това ми хареса! Много готино! Имаш ли нещо против да кажа на жена си, че съм те возил? Луда е по Игрите. Трябва и да докладвам за теб, но няма да ми дадат стотачката, по дяволите. Шофьорите на таксита трябва да имат поне още един свидетел. Като си знам късмета, сигурно никой не те е видял да се качваш.

— Едва ли — каза Ричърдс. — Съжалявам, че не можеш да им помогнеш да ме убият. Да ти оставя ли бележка, че съм бил тук?

— Господи, можеш ли? Това ще е…

Току-що бяха преминали Канала.

— Спри тук — каза грубо Ричърдс.

Извади един нов долар от плика, който му беше дал Томпсън, и го пусна на предната седалка.

— Братче, не съм те обидил, нали? Не исках…

— Естествено.

— Можеш ли да ми дадеш оная бележка…

— Я се разкарай, нещастник!

Ричърдс излезе и тръгна към Драмънд стрийт. Кооп сити се издигаше като строително скеле в сгъстяващия се мрак. Достигна го викът на шофьора:

— Дано те пипнат скоро, педераст такъв!

…междинно отчитане — минус 078…

Мина през един заден двор. През назъбената дупка в някаква стена, отделяща една гола асфалтова пустош от друга. През зловеща изоставена строителна площадка. Скри се в сянката на полусрутена сграда, когато профуча една мотоциклетна банда, а фаровете на машините бляскаха в тъмното като безумните очи на среднощни вампири. Прескочи една последна ограда (като си поряза ръката) и вече чукаше на задната врата на Моли Джърнигън, която всъщност беше главният вход.