Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Тук имаме нещо.

Пам беше лекторът на Джоджо. Всеки агент имаше такъв — именно така Джоджо започна кариерата си. Работата на лекторите беше да пресеят огромния куп ръкописи, пристигащи всеки ден в „Липмън Хай“. От време на време се натъкваха на нещо свежо, но повечето отхвърляха и пишеха писма до авторите, като ги поощряваха да не се отказват от писането.

Джоджо се сети за един документален филм за Рио или Каракас — някакъв латиноамерикански град — където армии от доведени до крайна нищета хора си изкарваха прехраната на градското бунище. По цели дни преравяха купища вонящи отпадъци, търсейки нещо, което да продадат или заменят.

— Първите три глави, книгата се казва „Любовта и фереджето“ — избъбри Пам. — Страхотна е.

— От кого е?

— Нейтън Фрей.

— Никога не съм го чувала. Дай да видя.

След две страници увлечението на Джоджо продължаваше да расте. По всичко личеше, че е напипала златна мина и от вълнение дъхът й почти спря. Каква късметлийка беше, че точно Пам, а не някой от другите лектори се натъкна на нея.

Щом изчете трите глави, скокна.

— Манодж, извикай го този. Кажи му, че трябва да видим и останалото. Изпрати куриер.

Нямаше смисъл да предлага да представлява Нейтън Фрей, преди да е видяла цялата книга. Не за първи път след трите обещаващите начални глави идваха четвърта и пета, в които гигантски влечуги завладяваха Земята.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Теб

Какво ми причинява Джоджо — надува рог, разместено 500.(4–2)

За Джоджо дойде като приятно разсейване. Някои хора си взимат любовници и ги обучават на тантричен секс. На мен ми дават уроци по шифровани кръстословици.

Докато чакаше книгата на Нейтън Фрей, си драскаше по тефтерчето. Какво ми причинява Джоджо — надува силно (Силно — hard (англ.). — Б. пр.) рог, разместено 500.(4–2)

Четири букви, после две. Свързани думи. Написано с римски цифри 500 беше D. „Надувам“ (Надувам — blowing, hard-on — копнеж (игра на думи). — Б. пр.) не беше ли анаграма? Тогава схвана и се разсмя. Копнеж.

Един (биещ рекордите) час и петдесет и пет минути по-късно

Манодж сложи целия ръкопис в ръцете й, сякаш й подаваше новородено.

— Супер. Ох, страхотно. Благодаря ти.

— Да отклонявам ли всички обаждания?

— Виждам, че се сещаш, без да ти кажа.

Джоджо си качи краката на бюрото и потъна в книгата. Беше майсторски написана любовна история между афганка и агент на секретните служби. Нещо средно между „Джеймс Бонд“ и „Капитан Корели“. Една от онези редки книги, изпълнени с напрежение, драматизъм, човечност и много секс.

Много по-късно

Манодж провря глава иззад вратата.

— Има ли чудовища?

— Още не. Върви много добре.

— Отиваме в кръчмата.

— Непоправим гадняр.

— Петък вечер е. Ела в кръчмата. Тук съм почти от три седмици и още не си ме почерпила едно питие. Казват, че с Луиза сте били дупе и гащи.

— Да бе! Беше бременна през последните девет месеца. Трябва да дочета тези страници. Стигнах твърде далеч, за да спра сега.

Именно защото героите изпитваха силни чувства, краят щеше да е трагичен — което навярно щеше да осигури добри отзиви, а нищо чудно — и литературно отличие.

Манодж имаше право, едно време по-често излизаше с колегите. Мартинитата с водка, които обръщаха едно след друго в шумната петъчна вечер, нерядко ентусиазираха жените да хукнат по клубовете на лов за мъже. Но Джоджо беше намерила своя…

Едва беше започнала да чете отново, когато някой я попита:

— Ще дойдеш ли да пийнем по едно?

Беше Джим Суийтмън, шефът на медийния отдел и най-младият съдружник.

— Не.

— Вече не излизаш.

— Манодж ли те изпрати?

Джим се намръщи.

— Да не съм те обидил? Да не съм се опитвал да те свалям на пияна глава?

— Не. И знаеш ли как може да си сигурен? Всичките ти зъби са си още на място — засмя се тя. — Когато завърша тази великолепна, чудесна книга, в девет имам час при оня твой хипнотизатор. Да откажа пушенето, помниш ли?

— Хубаво. Късмет.

— Весело прекарване на почивните дни. Чао.

Тя продължи да чете още двадесет, може би двадесет и пет минути, когато чу някой да казва:

— Какви ги вършиш?

Сега пък кой? Беше Марк. Обляна от щастие, го дари с най-широката си усмивка.

— Чета.

— Че кога пък се научи?

Избута стола си малко назад, като остави единия си крак на масата, и леко се извъртя. Беше чудесно да може да го гледа толкова, колкото й се иска. През повечето време в офиса можеше да си позволи само бегли странични погледи — навярно гледаше Марк по-малко, отколкото когото и да е от колегите си. Дори и тогава се страхуваше, че някой ще изтърси: