Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Какво да направите? — подскочи Джослин.

— Да го разкарам…

Джоджо го прекъсна.

— Означава да го развесели и да го отпрати в добро настроение. Кажи му, че има дванадесет екземпляра от книгата на Ларсън Коза, защото никой не е купил нито един. Знаеш си работата.

— А откъде произхожда тази изразителна фраза? — запита Джослин. — От дните ви в полицията ли?

— Май да.

— Обяснете ми, моля.

Чувствайки се като цирков тюлен, Джоджо обясни.

— Я да видим. Понякога хората се отбиваха в управлението да се оплакват, че няма достатъчно ченгета по улицата. Бяха абсолютно прави, нямаше достатъчно патрули. Но ние им казвахме: „Не се бойте, има мнозина, облечени цивилно, и агенти под прикритие. Не ги виждате, но имайте ми вяра, там са.“ И те си отиваха доволни.

— Нещо като психологически трик?

— Правилно схванахте.

— Ще ви помоля за още един пример.

Ръцете на Джоджо я сърбяха да отвори имейлите си, но гостът й беше мил старец. При това съдружник.

— Да помисля. Ето, една жена дойде в управлението и съобщи, че от ЦРУ я шпионират през електрическите контакти.

— Подобно нещо се случи с една моя леля — промълви Джослин. — МИ5 (МИ5 — британска тайна служба. — Б. пр.), а не ЦРУ, но е почти същото.

— Сигурно й е било много неприятно.

— Трябва да призная, скъпа — и не се гордея особено с това, — стори ми се ужасно смешно.

— Е, да. Та горката жена, за която разказвах, не беше с всичкия си и мястото й беше в болницата. Когато я откарахме вкъщи, открихме, че тя живее срещу един магазин за дрехи, който имаше, както си му е реда, манекени на витрината и ние я уверихме, че един от манекените е цивилна полицайка, която ще я защити.

— И тя ви повярва?

— Като нищо.

— Ясно. „Разкарай го или се отърви от него“ — повтори Джослин, опитвайки вкуса на фразата с върха на езика си. — Великолепно. В бъдеще ще я използвам. Е, трябва да тръгвам, скъпа. Зная колко сте заета, но навярно ще обядваме заедно някой ден.

— Разбира се.

— Мисля, че си пада по теб — отбеляза тихо Манодж, след като съдружникът си тръгна.

— Аха.

— Хубаво е началниците да те харесват.

— Обзалагам се, че не си маха жилетката, когато върши оная работа.

— Гадна си.

След още две минути

— Обажда се съпругът на Луиза — каза Манодж. — Изтекли са й водите.

— Какво, вече? Още не й е време…

— Две седмици по-рано — потвърди Манодж.

Браво, помисли си Джоджо. Колкото по-скоро Луиза роди бебето си, толкова по-бързо ще седне зад бюрото си, нали така?

— Ще си вземе пълната отпуска по майчинство — Манодж сякаш четеше мислите й. — Винаги постъпват така. Сега трябва да изпратим цветя.

— Кои сме тия „ние“, бледолики?

— Всъщност, ти. Да го уредя ли?

По обед

Манодж беше излязъл да купи термофор и целият етаж бе притихнал. Джоджо ядеше ябълка и четеше трудно смилаемия втори роман на Иймън Фарел.

Не чу да влиза никой, но някак почувства, че я наблюдават, и вдигна глава от ръкописа.

Беше Марк.

— Върнал си се!

Изведнъж се оживи. Щастие, помисли си тя. Положителна емоция, предизвикана от образа на Марк Ейвъри.

Което беше глупаво, защото обективно Марк Ейвър не беше чак такава плячка. Не притежаваше висок ръст и тъмни къдри, присъщи на ролята на романтичен герой. Навярно беше около метър и осемдесет, но изглеждаше по-нисък, защото беше набит. Въпреки че косата му беше тъмна, кожата му не притежаваше онзи екзотичен маслинен отенък, беше с обичайния английски тен и цвят на очите. Но това нямаше значение…

Беше се усмихнал до уши.

— Видях отговорите ти. Бива си те, Джоджо — после сниши глас. — Седем часа, а? Ще видим какво можем да уредим.

Но преди да има възможност да отговори, се чу глъчка — неколцина от другите се връщаха от обяд — и Марк изчезна. Изпитваха такава параноя да не ги видят заедно, че често говореше, когато той вече не можеше да я чуе и думите замираха на устните й.

Четири секунди по-късно

На Джоджо й се прииска да скокне и изтича след него, в резултат да си насини крака, удряйки се в бързината в бюрото си — Боже, не го беше виждала една седмица — но не можеше.

Опита се да продължи да работи, но трудният втори роман на Иймън Фарел рязко спря изобщо да я привлича. Не че преди й беше интересен.

„Сега как изобщо ще свърша някаква работа?“

Ненадейно дойде помощ.

След още тринадесет минути и половина

Пам се втурна вътре, затвори вратата и се облегна на нея, сякаш глутница вълци я гонеха по петите. Плътно към гърдите си беше притиснала ръкопис. Почука го с пръст и дрезгаво каза: