Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Ами ако не се върне?

— Ще си дойде. Надеждите ми се крепят на няколко факта, особено, че не са пристигали други адвокатски писма за временни финансови споразумения.

— Ако майка ти отказва да излиза, трябва да я оставяш сама.

— Не мога. Започва да плаче и да се задушава. По-лесно ми е просто да остана. Даже не ходи на църква. Казва, че религията била глупост.

Коуди се ужаси.

— Като помислиш, всъщност е права, но не очаквах нещата да са толкова зле. Ще наминавам.

Отбиваше се у нас, сядаше до майка ми и казваше:

— Слушай, Морийн, като седиш тук, няма да го върнеш.

— Нито ако тръгна да танцувам по балове или започна да играя бридж.

— Морийн, животът си върви.

— Не и за мен.

След време се отказа и в антрето призна с известно възхищение:

— Наистина е голям инат, какво ще речеш?

— Казах ти. Упорита е като магаре.

— Сега виждам откъде си го наследила. Да ти се намира нов вид шоколад? Прощавай.

Той театрално се плесна по устата с ръка.

— Е, предполагам, че не. Като гледам мамчето ти, от сладко се е захаросала.

— Друг път — възразих, но той твърдо ме прекъсна и сложи ръка на гърдите си.

— Коуди Купър служи на истината. Казвам ти го, защото съм длъжен. Тя беше привлекателна жена, твоята майка, напомняше на Деби Рейнолдс от петдесетте. Какво стана с косата й?

— Пораснала е. Не ще да отиде на фризьор. Измервам времето, откакто баща ми го няма, по дължината й. Вече е прекалено дълга.

— Тя се съсипва — Коуди помълча, за да наблегне на думите си. — А като гледам, и ти също. Мисли му.

После изчезна като кръстоносец с наметало и понеже не исках да мисля за това, което каза за мен, се замислих за майка ми.

Човек не гледа на родителите си по начина, по който гледа на другите хора, но ми се струва, че мама беше някак си сладка и закръглена. Заоблени прасци, загладени ръце, спретната талия и малки, пухкави длани и ходила. (Тях съм наследила от нея, което е жалко, защото подобна фигура в наше време е крайно старомодна.) Дълго време тя изглеждаше по-млада от татко и наистина не мога да посоча кога настъпи промяната, но вече не младееше. До кризата тя редовно си правеше косата — не просто я къдреше, правеше я някак по-лъскава и слагаше повече лак, отколкото трябваше, но въпросът е, че се стараеше. Освен това обичаше дрехите — едва ри е нужно да поясня, че такива не бих облякла, ако ще от това да зависи животът ми; жилетки с апликации или блузи с лъскави копченца. Но тя си ги обичаше и за да намери, каквото й е по вкуса, обикаляше магазините. По време на разпродажби се отправяше с автобус към центъра на града сама и винаги се завръщаше тържествуващо.

— Беше сякаш иде краят на света — стари вещици ме ръгаха с лакти — но успях да ги надвия.

Радостно ще покаже трофеите от пътешествието си; ще разпростре нещата на кревата си и ще ме подкани да отгатна колко струват.

— Боже, не знам.

— Хайде де, познай!

— Преди или след разпродажбата?

— Преди.

— Седемдесет и пет.

— Седемдесет и пет ли? Та това е вълна!

— Сто.

— Повече.

— Сто и петдесет.

— По-малко.

— Сто и тридесет.

— Да! А сега познай за колко го взех.

— За четиридесет?

— Стига де, Джема, не се будалкай.

— За сто.

— По-малко, по-малко.

— Деветдесет?

— По-малко.

— Седемдесет?

— Вече е по-топло.

— Шестдесет?

— Повече.

— Шестдесет и пет?

— Да. На половин цена, а е чиста вълна.

През този ритуал преминаваше всяка дреха, която си бе купила, и татко винаги споделяше радостта й.

— Това е много хубаво, мила.

Често той ми казваше напълно искрено:

— Джема, майка ти е елегантна жена.

Чудно ли е, че бях тъй слисана, когато я напусна? Като се замисля, тя и него караше да отгатва цените, така че може да не е чак толкова за чудене.

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Вероломната крава

Знаеш ли какво? Андреа идва тичешком към мен в работата и изтърсва със светнали очи:

— Прочетох книгата, дето Лили Райт я написа!

Сякаш ще й дадат медал или нещо такова, защото я е прочела. Каза, че й харесва, че много й повдигнала настроението. Тогава навярно забеляза израза ми, защото млъкна. Боже, колко са тъпи хората.

Нито майка ми, нито аз сме виждали очите на баща ми от деня, в който го замерих с шоколадчето с тирамису. Не е звънял на нито една от нас — нито веднъж. Можеш ли да повярваш? Успявам да поговоря с него само когато се обаждам в работата му и Колет я няма, за да излъже, че е отишъл на зъболекар. Нито веднъж не дойде да си вземе дрехи, пощата, нищо. Помоли ме да му препращам писмата и аз отказах, защото исках да ги използвам, да го накарам да се отбива да ни види. Но той отказва да дойде. Измъкна се: