Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Навярно нещо се бе променило от последния път, когато доведох вкъщи мъж, когото дори не помня как съм срещнала, защото хубавецът ми беше оставил бележка. Мислех, че подобни типове обикновено офейкват в четири сутринта, пъхнали слиповете си в джоба, и не се появяват никога повече. На бележката — надраскана с молива ми за вежди върху реклама за ароматизатор на въздуха — пишеше:

О, ангел с кофа за въглища. За мен си неустоимо пленителна. Нека го направим отново някой път. Ще ти се обадя, щом си оближа раните.

Оуен

П.П. Живей дълго и процъфтявай.

Ще ти се обадя.

С тези думи нещо си проправи път през болезнените ми очни кухини, през разрешената коса и изтръпналия мозък, и разбрах, че ужасното, злокобно чувство, което ме притискаше, не беше само кошмарът на махмурлука, а майка ми. Очите ми се отместиха към телефона — чак ме беше страх да го погледна. Телефонният секретар святкаше като побеснял с тройна скорост. (Можеше ли да е истина? Ускорява ли се мигането, ако имаш много непрослушани съобщения?)

Изпитах страх. Ужасен, стъписващ, противен, непоносим страх. Сякаш будилникът ми не беше иззвънял и бях пропуснала сватбата на най-добрата си приятелка, безплатен полет с „Конкорд“ до Барбадос, животоспасяваща операция…

Не трябваше да съм в моя апартамент. Трябваше да се върна у майка ми снощи. Бях обещала, това беше единственият начин да я убедя да ме пусне изобщо да изляза. Как съм могла да забравя? Как можах да заспя наново тази сутрин? Как може да не се сетя за нея досега?

Натиснах „прослушване“ и когато равният, като на Маргарет Тачър глас произнесе: „Имате — десет — нови — съобщения“, пожелах да умра. Първите четири бяха от Гари и Гей от горния етаж. Бяха много, много ядосани. След това започнаха съобщенията от майка ми. Първото беше в пет сутринта. „Къде си? Защо не си дойде вкъщи? Защо не отговаряш на мобилния си телефон? Не можах да мигна.“ Следващото обаждане беше в шест и петнадесет, после в девет и двадесет. Звучеше все по-обезумяла и при обаждането в десет и тридесет едвам дишаше. „Не ми е добре. Сърцето ми. Този път е наистина. Къде си?“

Последното обаждане не беше от майка ми, а от госпожа Кели. „Бедната ти майка я откараха в болницата в ужасно състояние — съобщи ми хладно тя. — Ако намериш време да се обадиш у дома, ще ти бъдем благодарни.“

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Минават десет дни, докато ужасът изчезне.

Чак днес усетих почва под краката си. Мама — слава на Христа — нямаше инфаркт, просто нов пристъп на паника. Сестрите бяха поговорили с нея, нещо от сорта „Незаконно е да се прахосва времето на полицията.“ Но когато им разказала как баща ми я напуснал и аз не съм се прибрала, те пренасочили яда си към мен и в резултат се почувствах толкова виновна, че ми идеше да потъна в земята.

Баща ми още не се е върнал. Миналата седмица, докато работех като луда, не ми остана много време да мисля за него. Но сега, когато животът ми се върна в нормалните си релси, осъзнах, че има повече от две седмици, откакто си отиде. Сякаш съм била в транс — как са могли да изминат две седмици? Ужасно дълго време, но едва ли ще трае повече от месец, докато се върне.

Коуди, госпожа Кели и всички от работата ми цъкат възмутено и повтарят какъв глупав стар негодник е той, но веднага щом се опитам да се съглася, се разстройвам, приплаква ми се, а те ме гледат странно и разбирам какво си мислят — не е същото като да ме е напуснал собственият ми съпруг. Съпругите могат да се безпокоят и да им се плаче, но дъщерите трябва да се примиряват с оскърбленията. Опитах се да го нарека „откачен дърт глупак“, а госпожа Кели рече:

— Браво!

Но после аз се разплаках и това я обърка.

Цялата история е многопластова. Продължавам да мисля, че разбирам, че татко си тръгна и развали всичко, после се окуражавам и си казвам, че скоро ще се върне вкъщи. Сетне фактът, че още не се е прибрал, ме поваля отново, много по-силно и по-болезнено, отколкото преди. Но както казвам, нека мине месец, това е съвсем приемлив срок.

А, да, за магическата пръчка, благодаря за забележката, че винаги съм си падала по евтини безвкусици. Все пак какво долнопробно има в шапката ми за душ с надпис „Кити заминава за Ню Йорк?“ Красива е, да не говорим, че е практична.

Тази седмица съм в офиса. Такова облекчение е да работиш само по десет часа на ден — и да си близо до магазините. Купувам си разни неща. Странни неща. Вчера през обедната почивка си купих ключодържател с форма на кама от лъскаво стъкло със синьо цветенце отпред. После си лакирах ноктите в десет различни цвята, всеки в по-захарно пастелен цвят от предишния. Благодаря на Бога за зрялата си възраст.