Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Трябва да отидеш на лекар — изкривих уста в полуусмивка. — Това е истерия.

Всъщност и тя се засмя.

— Не мога да позвъня на д-р Бейли и да го моля за ново домашно посещение.

А пък аз не мога да отида отново в аптеката. Любезният човек ще си рече, че напълно съм откачила.

Вторник сутринта започна с препирня в Килдеър. Специалистката по вътрешното оформление и осемте й помощници здравеняци решиха, че трябва да превърнат шатрата, лъхаща на спарена трева, в интериор от хиляда и една нощ. Но шатрата не беше напълно издигната, така че двата екипа се опитваха да работят едновременно и мигът, в който един от работниците стъпка ивица златист сатен с калните си ботуши, даде сигнал за бойни действия.

Декораторката — яка мадама на име Мери, нарече работниците „недодялани леваци“.

Обаче те решиха, че това прозвище е най-смешното нещо, което някога са чували, и не спряха да го повтарят:

— Разбра ли, мой човек, аз съм недодялан левак. Недодялан!

После нарекоха Мери „тлъста брантия“, което си беше чистата истина, но не допринасяше за хармонична работна среда, и се наложи да употребя значителния си талант на парламентьор, за да попреча на екипа по вътрешното оформление да си вдигне чуковете.

След като спокойствието беше възстановено, стоях сред мразовитото поле, надявайки се да остана насаме и да позвъня на леля Гуен в Инвърнес.

Възкликвайки колко е прекрасно да ме чуе, тя ме попита на колко години съм станала, но аз малко грубо съкратих тази част от разговора — нямаше как, времето ми беше ограничено. С две думи описах положението с татко и завърших:

— Мислех, че може би ще поговориш с него.

Изведнъж леля Гуен се превърна в невротична стара дама.

— Ами не знам… не мога… не ми е работа… момиче, казваш… но какво бих могла да му кажа…

Нещо привлече вниманието ми: на моравата между химическите тоалетни и дървената алея се бяха струпали декораторите и работниците, издигащи шатрата. За мой ужас изглежда си разчистваха сметките. Неколцина от бачкаторите си запретваха ръкавите, а един от декораторите застрашително размахваше бутилка минерална вода. Време беше да се намеся.

— Е, благодаря ти, лельо Гуен.

Докато слушах равнодушните й извинения, затворих телефона и закрачих по замръзналата земя.

По-късно същия ден опитах с леля Ейлиш в Роуд Айлънд, но я сварих в отвратително настроение, не й беше до разговори:

— Възрастни хора сме. Баща ти отговаря за това, как ще си живее живота, както и майка ти — нейния.

— Да приема, че ми казваш „не“, така ли?

— Не. „Не“ е някаква възможност. Не вярвам в думата „не“.

— Но ти току-що я каза.

— Не, не съм.

По-късно се пробвах при Джери Бракър, партньора на татко на голф, който ми отвърна със силен, фалшив, унизителен смях.

— Допусках, че може да ми се обадиш. Или пък майка ти. Предполагам, че искате да говоря с него.

— Да! — Слава Богу, някой готов да помогне. — Ще го сторите ли?

— Да кара, както си знае. Ще дойде на себе си, като му дойде времето.

Натъжена, позвъних на г-жа Тиндъл с надеждата, че тя ще вземе майка ми под крилото си. Без успех. Държа се забележително хладно и се престори, че някой звъни на входната врата, само да се отърве от мен.

Бях чувала, че изоставените жени се оплакват, че „приятелките“ им ги зарязват, ако се опитват да върнат съпрузите си. Мислех, че е параноя, но се оказа вярно.

Тази вечер не се прибрах до един през нощта. Мама все още беше будна, но за моя изненада изглеждаше малко по-добре. Мъртвешкият, безжизнен поглед в очите й беше на изчезване и сякаш духът й беше по-висок. После разбрах защо.

— Четох от тази книга — каза тя почти жизнерадостно.

— Каква книга?

— „Церовете на Мими“. Беше чудесна.

— Така ли?

Изведнъж се изплаших. Не исках никой да я харесва.

— Веднага ме ободри. И да не ми кажеш, че е от Лили! Разбрах чак когато видях снимката й на гърба. Какво постижение, да напише книга.

После замислено продължи:

— Много харесвах Лили, винаги е била така мила.

— Я чакай малко! Тя ми отмъкна гаджето, не помниш ли?

— А, да. Е, написала ли е и други книги?

— Една — отсякох аз, — и не е публикувана.

— Защо не? — майка ми звучеше възмутено.

— Защото… защото никой не я хареса.

Проявявах жестокост. Неколцина литературни агенти май я бяха одобрили. Трябвало само да махне героя или да промени мястото на действието в Мейн или да я пренапише в сегашно време.

От години Лили пишеше и пренаписваше книгата — как й беше името? Нещо свързано с водата? О, „Кристално чиста“, ето как беше. Но дори и след като беше направила исканите промени, пак нищо не стана. Беше отхвърлена от не един, не дори двама, а от трима агенти и аз бях ужасно впечатлена от факта.