Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Измъкнах се от леглото и се облякох за работа.

До десет сутринта Килдеър заприлича на снимачна площадка — навсякъде гъмжеше от хора и камиони.

Носех слушалки и микрофон и приличах на Мадона по време на турне, само дето сутиенът ми не беше толкова повдигнат.

Шатрата беше пристигнала от Англия и седемнадесет от наетите двадесет души се бяха явили, за да я издигнат. Бях поръчала да монтират четири химически тоалетни и бригада-дърводелци усърдно се трудеха, за да сковат пътеката към тях. Освен това бях убедила по телефона митническия служител да пусне в страната хладилния камион с лалетата.

Когато доставиха печките за шатрите, където щеше да се приготвя храната — два дни по-рано, но все пак пристигнаха — седнах в колата си, включих отоплението и позвъних на баща ми в работата, за да го помоля още веднъж да се върне вкъщи.

Кротко, но твърдо, той каза не, след което аз излях тревогата си:

— Татко, как мама ще се оправя с парите?

— Не получихте ли писмото?

— Какво писмо?

— Има писмо, където обяснявам всичко.

Веднага позвъних на майка ми и тя отговори задъхана:

— Ноел?

Сърцето ми се сви.

— Не, мамо, аз съм. Получили ли сме писмо от татко? Може ли да отскочиш и да провериш?

Тя отиде и се върна.

— Да, има нещо с вид на документ, адресирано до мен.

— Къде беше?

— На перваза на прозореца, заедно с другите писма.

— Но… защо не го отвори?

— А, винаги оставям баща ти да се оправя с документите.

— Но то е от татко. От баща ми за теб. Ще го отвориш ли?

— Не. Ще изчакам, докато се върнеш. А, дойде д-р Бейли, даде ми рецепта за приспивателни. Как да ги взема?

— Иди до аптеката — опитах се да я подлъжа.

— Не — гласът й трепереше. — Не мога да изляза от къщи. Ще идеш ли ти? Аптеката е отворена до десет, ти сигурно ще си дойдеш дотогава.

— Ще направя каквото мога.

Затворих и зарових лице в дланите си. (Натиснах без да искам бутона за повторно набиране и чух майка ми да хълца: „Ноел?“)

Да напусна мястото на сватбата в 8.30 вечерта, беше все едно да си взема половин свободен ден. Карах колкото бързо можех, без ченгетата да ме спрат, стигнах до мамини, грабнах рецептата и отпраших към аптеката. Любезният мъж не беше на смяна, слава Богу. Подадох листчето на едно момиче с отегчен вид, но тогава любезният щръкна иззад лекарствата и жизнерадостно каза:

— Здравейте.

Да не би пък да живее в аптеката, зачудих се аз. Преживявайки от захарни пръчици и сиропи за кашлица, полагайки глава нощем върху меки пакети с бинтове?

Той взе рецептата и промърмори съчувствено:

— Не можете ли да спите?

Заразглежда лицето ми и това, което откри там, го накара да поклати тъжно глава.

— Да, антидепресантите първоначално имат подобен ефект.

Съчувствието му, макар и съвсем неуместно, беше утешително. С лека усмивка на благодарност се отправих към дома на мама, където седнахме и отворихме страшното писмо от татко.

Беше от адвоката му. Исусе, колко сериозно беше! Въпреки че от умора буквите танцуваха пред очите ми, схванах същината.

Баща ми предлагаше нещо, наречено „временно финансово споразумение“. Звучеше зловещо, защото подсказваше, ще бъде последвано от постоянно. Пишеше, че ще дава на мама определена сума месечно, от която тя да плаща разходите по домакинството, включително и ипотеката.

— Трябва да пресметнем. Колко е ипотеката?

Майка ми ме изгледа, сякаш я карах да ми обясни теорията на относителността.

— А режийните? Колко горе-долу е сметката за електричество?

— Не… не знам. Баща ти попълваше всички чекове. Съжалявам — отговори тя така съкрушено, че не можах да продължа.

Какво да кажа.

Не е за вярване, че мама някога е ходела на работа — в машинописен отдел, където е срещнала татко. Но спряла да работи, като забременяла с мен; след спонтанния аборт преди това не искала да поема никакви рискове. Навярно така и така щеше да напусне работа след като се родя, така постъпваха ирландките в онези дни. Но въпреки че другите майки се връщаха на работа, когато всичките им деца тръгнеха на училище, моята не го стори. Била съм нейното съкровище, казваше тя. Казано по-прозаично, не се нуждаехме от нейните пари. Макар че татко не го повишиха, не стана голям шеф и не караше Мерцедес, винаги получаваше достатъчно.

— Мисля, че сумата ще стигне — въздъхнах аз. — Хайде да си лягаме.

— Има още нещо — каза тя. — Имам обрив.

Протегна крака си и разтвори пеньоара. Наистина — бедрото й беше покрито с подути червени петна.