Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Един, по когото си падам — какво ме прихващаше? Нямаше нужда да го казвам, дори и да беше вярно.

А може би беше.

Оуен ме удостои със застрашителен поглед.

— Джема, харесвам те, но с теб имам повече неприятности, отколкото си заслужава.

— Създавам ти неприятности? — безгрижно попитах. — Ха! А ти се връщаш на сцената по-често и от Франк Синатра.

— Пияна — започнах да изброявам на пръсти. — Незряла. Неразумна — замълчах за момент. — Става дума за мен. Обикновено не съм такава.

Спрях, очите ми внезапно се изпълниха със сълзи.

— Не зная, Оуен. Полудявам ли? Не харесвам това, в което се превръщам, когато съм с теб.

— Нито пък аз.

— Разкарай се.

— Ти се разкарай — отговори той и взе лицето ми в шепите си с необичайна нежност. Силно ме целуна по устата — целуваше се така приятно, — после с целувки изтри сълзите ми.

Седмицата, през която беше празненството на Лесли Латимор, представляваше седем дни в ада. Когато Бог е създавал света, със сигурност не е работил така усърдно като мен.

Първия ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Купища неща за вършене, като се започне от външното осветление, за да превърна целия замък в блещукащ скъпоценен камък, все едно дошъл от далечния Космос.

Всичко вървеше като по вода, докато на Лесли не й хрумна, че иска да боядисаме външните стени на замъка в розово. Попитах собственика, г-н Еванс-Блек, и той ми отвърна да се разкарам. Буквално. Не беше какъв да е човек, а типичен англо-ирландец.

— Разкарай се, разкарай се — крещеше той. — Пръждосвай се, мръсна простачке и остави на мира хубавия ми замък.

Закри лице с ръце и жално попита:

— Късно ли е да се откажа от сделката?

Върнах се и съобщих на Лесли, че не става.

— Тогава сребърен — отсече тя, — щом не иска розов. Върви и го питай.

И знаете ли какво? Трябваше. Въпреки че имаше опастност той да ме убие. Налагаше се, защото това ми беше работата.

Когато се върнах с новината, че сребърното е еднакво неприемливо, Лесли с лека ръка реши:

— Ами хубаво, ще намерим друг замък.

Употребих много дълго време и цялата си дипломатичност, за да я убедя, че не, няма как да намерим друг замък. Не само че беше прекалено късно, но и вече се беше разчуло…

На втория ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Животът щеше да бъде далеч по-лесен, ако можех да спя там, но pas de chance (Pas de chance — никакъв шанс (фр.). — Б. пр. ). Майка ми не би се съгласила при никакви обстоятелства.

Имаше толкова работа — облеклото, цветята, музиката — сякаш организирах сватба. Истерията беше същата. Трябваше да подредим всичко в съответния стил, да приготвим роклята със заострени ръкави, островръхите обувки и шапка. Но докато се въртеше пред огледалото, Лесли постави замислено пръст на устните си и рече:

— Нещо липсва.

— Изглеждаш великолепно — извиках аз, сякаш адската геена се отваряше. — Нищо не липсва.

— Има нещо — повтори тя, поклащайки се наляво-надясно като малко момиченце. Ужасно, като помислиш, едновременно се гледаше в огледалото и се любуваше на себе си. — Сетих се! Искам перука, буйни къдрици, които да се спускат като водопад от короната на главата ми, чак до гърба.

Дизайнерката и аз преживяхме момент на отчаяние, после тя се покашля и се осмели да каже, че островръхата шапка ще трябва да бъде голяма колкото кофа, за да се задържи върху „водопада“ от къдрици. Като чу това, Лесли се обърна към мен и ми кресна:

— Измисли как да стане! За какво ти плащам?

Казах си на ум: „Дребна работа, ще попроменя законите на физиката. Може да си кажем по някоя дума с добрия стар господин Нютон.“

Тя тихо се засмя и добави:

— Сигурно ме мразиш, Джема. Имаш ме за разглезена малка кучка, хайде, признай си, знам, че е така.

Но аз само широко отворих очи и отговорих:

— Лесли, стегни се, не ставай глупава. Това ми е работата. Ако приемах всичко лично; щях да съм в друг бранш.

Естествено, исках да кажа: „Да, мразя те, мразя те, МРАЗЯ ТЕ СЪС СТРАШНА СИЛА! Проклинам се, че приех тази гадна работа, не си струва парите и сигурно ти е ясно, че колкото и заострени да са ръкавите и обувките ти, никога няма да са така остри, като НОСА ти. Знаеш ли как те наричаме? ТОМАХАВКАТА, ето как. Понякога, като се втурнеш насам, ми се струва, че някой е запратил брадва към мен. Ами да! И все пак понякога ме е яд, че баща ти е толкова мил с теб, та ми се иска да съм на твое място.“

Но, разбира се, не го казах. Ако някой лошо си счупеше крак и му трябваше стоманена шина, за да го държи неподвижен, можеше да вземе част от гръбначния ми стълб.