Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Да, имам навика да целувам мъже, които не са ми гаджета.

— Чудесно. Значи и аз може да имам късмет — това думи на мъж с приятелка ли бяха?

— Не искаш ли да ми бъдеш приятел? — идеята беше да прозвучи като шега, но първо неговото лице се обля с червенина, после моето. Притихнали и мълчаливи, излъчвахме червенина един срещу друг и аз започнах да се потя.

— Боже — опитах се да спася положението със скорострелната си мисъл, — върху нас двамата може да се опържи омлет.

Той се засмя с облекчение.

— И двамата се прекалено възрастни, за да се изчервяваме така.

След като изтощителното празненство на Лесли беше приключило, можех да се съсредоточа върху книгата си, която вършеше много добре; по моя преценка бях написала три четвърти от текста. Имах и други поръчки, но не така обсебващи като рожденния ден на Лесли и единственото петно на хоризонта, но доста голямо, беше майка ми. Подозирах, че никога няма да одобри издаването на романа ми, затова не спирах да си повтарям, че това е най-старата човешка история. А и героите вече не приличаха на нас.

През ума ми минаваха всевъзможни страховити неща, че ще трябва да издам книгата си под псевдоним и да наема актриса, която да се представя за мен. Но тогава нямаше да мога да натрия носа на Лили и да покажа на Антон успеха си. Исках да ме снимат (Ура!) в разкошния ми дом. Щеше ми се хората да ме питат: „Онази Джема Хоган ли сте?“

За съвет се обърнах към Сюзан.

— Нека сме справедливи към майка ти — отговори тя. — Не боли, ако я попиташ.

Точно тук грешеше.

Повдигнах въпроса през паузата за реклами.

— Мамо?

— Да?

— Мисля да напиша книга.

— Каква книга?

— Роман.

— Какъв роман? За Кромуел?

— Не…

— За еврейка в Германия през 1938?

— Слушай. Изключи за момент телевизора и ще ти кажа.

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно:Имам новини

Скъпа Сюзан,

Послушах съвета ти и я питах. Нарече ме кучка. Направо не вярвам, а и тя — също. Най-лошото име, с което е наричала някого, е „госпожичка“ или „парцал“. Дори и Колет не нарече „кучка“.

Но докатото майка ми слушаше фабулата, устата й се отваряше все по-широко и очите й се ококорваха все повече. Изражението й беше на човек, който има много да каже, но ужасният шок го е накарал да онемее и накрая, с последни усилия, думите са се пръкнали от дъното на душата му.

— Ах… ти малка… — дълга драматична пауза, докато думата премине през тесни незнайни коридори, подобни на кулисите на рок концерт, след което напира нагоре, нагоре, нагоре (давай, давай, давай) към светлината, — КУЧКА!

Стори ми се, че ме е ударила през лицето, после установих, че наистина е така. Имах ивица на лицето от ръката й. После ме хвана за ухото и наистина ме заболя.

— Искаш целият свят да разбере как са ме унижили.

Опитах се да обясня, че не става дума за нея и баща ми, поне вече не и че това е най-старата човешка история. Но тя грабна снопчето листи, които бях отпечатала за нея.

— Това ли е? — изръмжа тя. (Да, изръмжа. Моята майка.) Опита се да го разкъса на две, но беше прекалено дебело, така че го раздели на по-малки части и тогава наистина му видя сметката. Като див звяр. Кълна се в Бога, че виеше и ме достраша, да не започне да го хапе със зъби. Да го изяде.

— Сега — обяви тя, когато страниците се бяха превърнали в ивички и парченца, разпилени из цялата стая като след снежна буря, — край с книгата.

Нямах кураж да обясня, че всичко го има и в компютъра.

— Ухото още ме боли. Наистина съм трескав творец.

С обич: Джема

Това ужасно влоши отношенията ми с мама. Чувствах се виновна и засрамена — но и много възмутена. Което ме караше да се срамувам още повече. И все пак не исках да престана да пиша. Ако наистина я обичах, нямаше ли просто да ликвидирам романа? Но — тук можеш да ме наречеш егоистка — чувствах, че съм се отказала от много неща и един глас в мен нашепваше: Ами аз?

През това време майка ми, която беше започнала да бележи напредък, отново стана подозрителна и се опитваше да контролира всяка моя стъпка. Нещо трябваше да се случи — както и стана.

Беше обикновен работен ден, хвърчах наоколо като работлива пчеличка, обличах се, когато тя ме приклещи в ъгъла.

— Кога ще се прибереш довечера?

— Късно. В единадесет. На вечеря съм в новия хотел до пристанището. В който смятам да проведа конференцията.

— Защо?

— Защото — въздъхнах, вдигайки чорапогащите си, — трябва да опитам храната в хотела и да се уверя, че е подходяща за конференцията. Можеш да дойдеш с мен, ако не ми вярваш.