Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

И въпреки че в истинския живот подозирах, че баща ми и Колет се разбират много добре, в книгата ми все още се утешавах и представях живота им като дяволски танци около масата за гладене и постоянни лишения откъм банички със свинско.

И така, един ден в работата телефонът иззвъня. Беше баща ми. Едва не изпуснах слушалката.

— Какво има — попитах аз. — Бременна ли е?

— Какво? Кой? Колет ли? Не.

— Тогава защо се обаждаш?

— Отдавна не съм те чувал. Има ли закон, който да забранява да се обаждам на собствената си дъщеря?

— Татко, за първи път ми се обаждаш, откакто си тръгна, а изминаха пет месеца.

— Стига, Джема, не преувеличавай.

— Истина е. Не си ми се обаждал нито веднъж.

— Сигурно не е така.

— Не си.

— Е, сега ти се обаждам. Как си?

— Добре.

— А майка ти?

— Добре е. Трябва да затварям, имам работа.

— Така ли — беше изненадан, че не искам да говоря с него, но аз бях тъй обидена, че не бях в настроение да го улеснявам. Както и да е, наистина бях заета, бях тръгнала на среща с Оуен.

— Какво мислиш, че ще се случи?

Оуен и аз лежахме в леглото му в блажена премала, оформяйки във въображението си щастливо бъдеще за всеки от нас.

— Ще издадат книгата ти — каза Оуен. — Ще станеш известна и издателите на Лили (крадлата на мъже) ще умират за теб, но ти няма да отидеш при тях, освен ако не се откажат от Лили.

— И Антон ще напусне Лили, и ще се върне при мен, и отмъщението ще бъде мое! Не се обиждай — тупнах го по рамото, за да омекотя думите си. — Защото ти ще се ожениш за Лорна и всички ще бъдем приятели. Ще наемем къща край Дордона и заедно ще прекараме лятната почивка.

— И аз винаги ще те харесвам.

— Именно. И аз също винаги ще те харесвам. Може да станеш кръстник на първото ми дете от Антон. Не, това го задраскай. Отиваме прекалено далеч.

— Как ще си върна Лорна?

— Ти как мислиш?

— Ще ни види заедно и ще осъзнае какво изпуска.

— Точно така! Бързо се учиш, мъничък мой.

— Благодаря ти, скакалчето ми.

Погледнах будилника му.

— Единадесет и десет е. Остава още малко до края на полицейския ми час, да излезем да пийнем нещо.

— Мисля — отговори той.

Прекарах ръка през челото си.

— О, недей.

— Защо да не се срещна с майка ти? Може да ви изведа двете в неделя на обяд. Ако си допаднем с нея, навярно няма да се сърди, че прекарваш повече време с мен.

— Не става. Всеки път, когато й кажа, че ще работя до късно, ще мисли, че съм с теб.

Очаквах пак да се разсърди, но не беше облечен, така че не можеше драматично да си тръгне. Както и да е, предпочиташе да се отдалечава, но не от собствения си апартамент. Всичко с времето си…

По-късно в „Ренардс“, с няколко бързи питиета в стомаха, Оуен попита:

— Аз ще идвам ли на онова готическо парти?

— Не.

— Защо? Срамуваш ли се от мен?

— Да — отговорих, макар да не беше истина. Не знам какво ме прихващаше, когато бях с него. Не можеше да дойде, защото за мен това беше работа; не бях гост на купона на Лесли, а роб.

Избутах стола си назад, та да има място, за да си тръгне обиден.

— Тръгвай си.

Той си тръгна, а аз си допивах виното и си мислех приятни неща, когато сред множеството забелязах един мъж в другия край на бара, който гледаше право към мен и топло се усмихваше.

Не беше някое зализано конте, беше точно какъвто трябва — нали разбирате — на подходящата възраст и освен това — красив. Ситуацията едва не ме накара да се засмея; сваляха ме. В ирландски нощен клуб!

Той тръгна насам. Който не стреля, не улучва.

Познавах го, но не се сещах кой е. Отчайващо познат ми беше, кой по дяволите… ами да, беше Джони Рецептата. В целия си блясък. Приятна топлина се разля в стомаха ми, но може да е било от виното.

— Кой се грижи за магазина? — обадих се аз.

— А кой се грижи за майка ти?

Изглежда му беше много весело.

Кимна към чашата ми с вино и решително заяви:

— Е, Джема, бих искал да те почерпя едно питие, но трябва ли да пиеш, докато взимаш лекарства?

— Не са за мен, глупчо, за майка ми са. — Беше ме хванало повече, отколкото си мислех.

— Знам — намигна ми той.

— Знам, че знаеш — намигнах му в отговор.

— Извинявай — Оуен се провря заднишком с мрачно лице, избутвайки лакътя на Джони с риск да разлее халбата му.

— Оставям те на него — Джони ми хвърли поглед, който казваше: „Приятелят ти е май ядосан“ и пое обратно към групичката си. — Радвам се, че се срещнахме, Джема.

— Кой, по дяволите, е тоя? — раздразнен попита Оуен.