Сергей Лукяненко - Последен патрул

— Помогни ми, Антоне. — каза той с почти нормален глас.

— Надя, обърни се! — наредих аз.

— Не гледам, не гледам! — замърмори дъщеря ми, обръщайки се, и за по-сигурно — закривайки очи с дланите си.

Аз вдигнах ръка — Генадий следеше движенията ми като омагьосан. И Сивият молебен изпрати вампира на шестият слой на Сумрака.

Надигнах се и погледнах към Едгар и Арина. Те не гледаха мен или Генадий, те гледаха само към Надя.

— Нулева. — каза Арина с възхищение. — Абсолютната вълшебница…

— Пет минути няма да ми е до вас. — казах им аз. — А после…

— Имаме Минойска Сфера. — умолително каза Едгар. — Може ли?

— Ще ви търсят. — казах аз. — И аз ще ви търся, имайте го предвид. Но сега имате пет минути. Само защото те ме помолиха да простя.

— Какво искаш да направиш? — попита Арина.

— Това, за което мечтаеха отишлите си. Да им дам смърт. Защото възраждането е невъзможно без смърт.

Едгар присви очи. Отвори чантичката, окачена на кръста му. Извади оттам малко костено топче и го подаде на Арина. Тя мълчаливо го взе.

— Помогни и на мен, Светли. — каза Едгар. — Какво ти коства?

— Ти си в защитни амулети като новогодишна елха с гирлянди. Как да ти помогна?

— Аз ще му помогна. — внезапно каза Арина. — А ти не се разсейвай. Върши си работата.

Не разбрах какво точно направи. Уж само трепна с устни. Едгар се усмихна, за миг лицето му стана красиво и почти младо. После краката му се подкосиха и той рухна на моста.

— А ти не възнамеряваш да се развъплъщаваш. — отбелязах аз. — Каква Светла си?

— Е, нали целта е постигната. — каза Арина. — Отишлите си ще получат това, към което са се стремили!

Аз поклатих глава. Погледнах към замъка и отново затворих очи.

— Връщам ти телефона… — каза Арина. — Не ми трябва чужд.

Зад гърба ми глухо изщрака Минойската Сфера, отваряйки за Арина портал, който не може да се проследи. Ох, странна Тъмна беше тя и странна Светла се получи от нея…

И изведнъж чух музика — слаба, тиха. Арина беше включила вграденият в телефона плейър. Случайно? Или демонстрирайки, че разбира от техника повече, отколкото си мислех?

Какво пък, това вече е щастие — когато успееш да излезеш от нигредо. Независимо дали си Тъмен или Светъл, все пак имаш шанс да продължиш пътя си. Само през нигредото, разпада и разложението, можеш да се движиш напред. Към синтеза. Към съзиданието на новото. Към албедо.

Древните камъни на върха чакаха.

Аз посегнах към тях. Нямаше нужда от заклинания, думи, ритуали. Трябваше само да знаеш къде да посегнеш и какво да поискаш.

Мерлин винаги си оставяше резервен изход. Даже приготвяйки се за рая на Различните, той е предполагал, че откраднатия рай може да се окаже ад.

„Пусни ги. — помолих аз, без да знам кого. — Пусни ги, моля те. Те твориха зло, което беше зло, и добро, което се превръщаше в зло. Но нали всичко си има своя край и своята прошка. Пусни ги…“